Сякаш това бе недостатъчно, на „Александър“ не пътуваше никой от висшите офицери. Откакто се бяха вредили с каюти на квартердека, лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп по никакъв начин не зависеха от подчинените си, за да се радват на елементарен уют. Имаха си прислужници (на такъв пост се вреждаха най-големите подмазвачи), свой си камбуз и възможност да отглеждат на кораба домашни животни, с които да разнообразяват трапезата си, а също да ползват лодката на кораба, ако им се доходеше на гости при приятелите им по другите кораби. Виж, редниците, барабанчиците, ефрейторите и самотният сержант не бяха предвидили колко неблагодарна ще е задачата им на кораба — да хранят и да охраняват близо двеста углавни престъпници. Бяха сигурни, че докато имат престой по пристанищата, бандитите ще стоят под ключ. А сега какво се оказа? Онзи ненормалник, губернаторът, настоявал, моля ви се, престъпниците да си се разхождат по палубата дори докато корабът е хвърлил котва на някое пристанище.
Както би могло да се очаква, ром се появи на „Александър“ веднага щом екипажът бе пуснат на сушата — морските пехотинци събраха някоя и друга лира стерлинга, та и с вахта, и без вахта, пак да наквасят пресъхнали устни с нещо по-силно от грога на оня тъпанар Синклер. Късметът им се усмихна повторно, когато надвечер на четвърти юни се разбра, че „Александър“ е първият плавателен съд от флотилията, който губернаторът Филип и свитата му са дошли да огледат. Капитан Синклер изпълзя от кабината си, за да си побъбри любезно с губернатора, а през това време каторжниците бяха строени на палубата под погледите на морските пехотинци с кървясали очи и с дъх, от който преспокойно всеки щеше да припадне, затова пък с идеално пристегнати вратовръзки и безупречно закопчани гети.
— Каква трагедия, че не можем да предложим на тия хора по-добри условия! — завайка се Филип, докато обикаляше затвора. — Гледам, четиринайсет души са болни и не са в състояние да се строят за прегледа, а по пътеките между наровете могат да се разхождат най-много четирийсетина наведнъж. Ето защо трябва да ги пускате възможно най-често на палубата, да се поразтъпчат хората. Ако някои ви създават ядове — рече той на майор Робърт Рос и на двамата лейтенанти на „Александър“, — дръжте ги оковани няколко дни, да им дойде умът в главата.
Ричард беше сред каторжниците, строени на палубата, там, където имаше място. Той си каза, че дребничкият губернатор прилича доста на семит с тоя дълъг орлов нос, двете отвесни бръчки между веждите, плешивеещо теме (Филип носеше косата си навита на две букли над ушите и прихваната отзад на опашка) и пълните, чувствени устни. Като добавим и черните очи, губернаторът преспокойно можеше да бъде и роден брат на Сенхор Томас Хабитас. С появата си Филип отговори на въпросите, измъчващи Ричард, освен това господин Тисълтуейт май бе споменал и че бащата на губернатора се казва Яков. Майката беше достопочтена правоверна англичанка, така че нищо не би свързало Филип с юдейската вяра. Ала адмирал лорд Хау едва ли е бил в див възторг от потеклото му, затова и вероятно Филип не се бе издигнал особено в кариерата. Сър Джордж Роуз, който беше евреин, се беше изказал много ласкаво за него. Ричард си помисли, че са извадили голям късмет, задето експедицията до Ботаническия залив е в ръцете на потомък на древен и изключително цивилизован народ. Кой ти се обявява срещу безчовечието и възприема престъпниците като най-обикновени хора, на които просто не е провървяло!
Личният адютант и протеже на Филип — лейтенант Филип Гидли Кинг, нямаше и трийсет години. Англичанин, в чиито жили безспорно течеше доста келтска кръв, ако се съди от това, че той не спираше да бъбри и очевидно не можеше да обуздае пристъпите на плам. А англичанинът у него проличаваше в склонността му да излага най-подробно фактите, цифрите, статистическите данни, докато свитата на губернатора обикаляше по палубата. Майор Рос явно го смяташе за въздухар и не криеше презрението си.
И така, чак във вторник каторжниците получиха възможност да зърнат Санта Крус и Тенерифе, доколкото изобщо нещо се виждаше през мачтите на корабите, хвърлили котва в пристанището. Онзи ден на обяд им дадоха прясно козе месо, варена тиква, странен, но инак вкусен хляб и големи глави сочен суров кромид лук. Мнозина не се и докоснаха до зеленчуците, Ричард обаче си изяде лука така, сякаш е ябълка: захапа го и остави сока да се стича по брадичката му и да се слива със сълзите, избили в очите му.
