Градчето беше малко, без едно-едничко дърво и много посърнало, а земята наоколо беше хълмиста, спечена от сушата и негостоприемна. Ричард бе чел за планината и се надяваше да я види, тя обаче беше забулена от пелената на сивкавите облаци, увиснали само над острова — над морето небето беше синьо. Тенерифе сякаш беше с похлупак, турен му точно както шапката, сложена на магаренцето, което Ричард зърна на каменния вълнолом, първото истински ново впечатление от света извън пределите на Англия. Тук или нямаше търговски ладийки, или те бяха разгонени от лодките, патрулиращи на мястото, където бяха закотвени всички кораби с каторжници на борда. „Александър“ се полюшваше между двете въжета на котвата, опънати с плаващи по повърхността на морето празни бурета, защото, както Ричард научи от един от по-трезвите моряци, дъното на пристанището било осеяно с парчета остри железа, които испанците използвали за баластра и ги изхвърляли направо във водата, за да натоварят стоките. Ако въжетата не били опънати, железата щели да ги претрият.
Колкото и разочарован да бе от града, Ричард продължи да го гледа и да му се любува. Тъкмо от този посърнал остров, очевидно с вулканичен произход, идваха безценните му филтри от шуплест камък. Наистина щеше да бъде прекрасно, ако Ричард разкажеше на братовчеда Джеймс — аптекаря, как изглежда Тенерифе!
Бяха избрали добро време на годината, за да пристигнат — както Ричард научи от друг моряк, идвал тук много пъти, беше топло, но без да е горещо и задушно. Октомври бил най-непоносимият месец, а от юли до ноември от Африка духали горещи като нажежена пещ ужасни ветрове, които навявали цели облаци жилещ пясък. Но нали Африка бе на стотици километри оттук! Ричард винаги си я беше представял като непроходими джунгли, над които се вие пара. Но явно не бе така на тази ширина, само на хвърлей от мястото, където Атлас е крепил на мощните си плещи света. „Ами да — спомни си той, — либийските пустини опасват целия западен бряг на Африка.“
В сряда малко след изгрев-слънце долу в затвора слезе Стивън Донован — търсеше Ричард.
— Опрях до теб, Морган, и до мъжете ти — отсече той, стиснал недоволно устни. — Десетима са достатъчно, и по-чевръсто!
Откакто бяха хвърлили котва, Айк Роджърс се чувстваше все по добре, вчера дори си бе изял главата кромид лук с такъв апетит, че мнозина се завтекоха да му носят още и още. Беше излапал и тиквата, макар че явно не му се ядеше месо и хляб. Другарите му се притесняваха все повече и повече, че той съвсем е изпосталял. Не бе останало нищо от дръзкото му лице, което се бе смъкнало до неузнаваемост, а ръцете му бяха станали само кожа и кости. Когато Джоуи Лонг отказа да го остави сам, Ричард реши да вземе със себе си Питър Морис от нара на Томи Краудър.
— А защо не мен? — заяде се Краудър.
— Защото, Томи, четвъртият помощник-капитан слезе в затвора да вика хора за работа, а не за разходка.
— Добре тогава, вземи Пийти, но с моята благословия — поотпусна се Краудър. Тъкмо се беше спазарил без много шум със сержант Найт, склонен да му даде малко ром, пък било то и срещу баснословна сума.
На палубата десетимата каторжници завариха господин Донован да снове напред-назад, смръщен като буреносен облак.
— Хайде, отивайте при борда и се качвайте на лодката — избоботи той. — Едвам намерих неколцина трезви хора, които да качат празните бъчви за вода, но те са недостатъчни, за да ги откарат при вълнолома и да ги напълнят. Това ще свършите вие. Ще бъдете на подчинение на товарача — Дики Флоун, оправяйте се сами, защото няма трезви пехотинци, които да ви охраняват. Колцина от вас умеят да гребат?
Умееха всички бристълчани — общо четирима. Господин Донован, който не слагаше и капка в уста, се свъси още повече.
— Значи ще се наложи някой да ви вземе на буксир, въпреки че нямам и представа откъде ще намеря лихтер. — Той мерна сина на представителя на Военноморските сили, който беше втори помощник-капитан на кораба, и го сграбчи. — Господин Шортланд, трябва ми лихтер, който да вземе на буксир лодката с бъчвите за вода. Ще предложите ли нещо?
Господин Шортланд се повъси, повъси, пък реши да се възползва от шуробаджанащината и даде знак с флагчетата на „Фишбърн“, където баща му се беше устроил чудесно. „Фишбърн“ откликна незабавно: мина не мина и половин час, и голямата лодка на „Александър“, натоварена с бъчвите, които бяха сложени с дъното надолу, за да не се преобърнат, бе затеглена на буксир към вълнолома.
