— Опитай да хапнеш малко, Айк. От маслото по хлебчето ще ти поолекне.
И той наистина го изяде — след три дена и четири нощи в пристанището бе започнал да прилича на човек.
— Елате да видите! — провикна се превъзбуден Джоуб Холистър, след като надзърна през люка. — Не е ли величествен? — попита той, когато Ричард излезе при него на палубата. — Дори при Кингсроуд, камо ли в Бристъл не съм виждал платноход, който да е и на половината на този.
Беше собственост на холандската Източноиндийска компания, бе с водоизместимост осемстотин тона и макар да бе нагазил по-дълбоко във водата, до него „Сириус“ приличаше на джудже. Ричард отсъди, че сигурно се прибира, натоварен с подправки, черен пипер и тиково дърво, с които бе прочута холандската Източноиндийска компания, а вероятно и с ковчеже, пълно със сапфири, рубини и диаманти, скрито в каютата на капитана.
— Прибира се в Холандия — отбеляза Джон Пауър и се позамисли. — Готов съм да се обзаложа, че екипажът доста е оредял по пътя. Май нашите моряци от Източноиндийската компания мрат като мухи.
Господин Боунс повика Пауър и той хукна нанякъде.
Сигурни, че официалната проверка няма да се повтори, морските пехотинци го бяха ударили на пиянство, още повече че доста претупаният военен трибунал на сержант Найт беше приключил с някакво си шляпване по кокалчетата — да им е за назидание. Редници като Елайъс Бишоп и Джоузеф Макколдрън, също включили се в „бунта заради грога“ на „Александър“, трябваше да получат по сто камшика, но с дълбоко удовлетворение установиха, че флотският офицер е по-скоро на тяхна страна, отколкото на страната на капитан Дънкан Синклер. Колкото до двамата лейтенанти, те почти не се весваха на борда — пируваха с приятелчетата си на по-хубавите кораби или се пазаряха за кози и пилци по тържището на Санта Крус, да не говорим пък, че отскачаха и до вътрешността на острова, за да се полюбуват на красавиците из селцата, сгушени в полите на планината.
Някои каторжници също се бяха сдобили с ром, а на „Скарбъро“ се продаваше и холандски джин. Моряците го бяха намерили в буренца, носещи се по водата край островите Сили. За английския вкус обаче той бе твърде силен и горчив — джинът английско производство сладнеше като рома, затова и мнозина англичани (а и англичанки) бяха с развалени зъби. Томи Краудър, Арън Дейвис и останалите на нара долу хъркаха като заклани. Бяха се почерпили добре с рома, който бяха спазарили със сержант Найт — всъщност, откакто бяха потеглили, затворът на „Александър“ за пръв път се огласяше от такова гръмогласно хъркане. В петък само такива като Ричард, които си пазеха парите за по-важни неща, се разхождаха по палубата, а в нощта срещу събота шпангоутът на кораба се разскърца.
В събота, някъде пет часа след зазоряване първият помощник-капитан — Уилям Астън Лонг, надут до пръсване високомерен тип, дойде да търси Джон Пауър.
Върху извърнатите към него лица се четеше искрено недоумение и господин Лонг си тръгна доста мрачен.
Съвсем оглупели от пиянството, неколцина редници от морската пехота се разкрещяха на каторжниците, че няма да е зле да си замъкнат смрадливите задници на палубата и да я претърсят педя по педя. Стреснати, наскачаха кой от наровете, кой от пейките около масите — очакваха всеки момент да им донесат храната.
Капитан Дънкан Синклер се показа от кабината си при кърмата, едвам си поемаше дъх от яд.
— Баща ми имаше една свиня досущ като капитан Синклер — каза Бил Уайтинг толкова силно, че го чуха и трийсетината мъже около него. — Умът ми не го побира защо ловджиите все приказват за глигани — никой глиган, че и бик не може да стъпи и на малкия пръст на оная дърта вещица. Разпореждаше се, моля ви се, из целия двор, в плевнята, кокошарника, при поилото, разиграваше и клетите добичета, и нас. Ама че проклетия, ви казвам! И сатаната би избягал от нея, както от тамян, да не говорим пък за Дядо Боже. Седи, седи и току се юрне нанякъде, взе, че си излапа и сукалчетата колкото да ни направи напук. Клетият нерез, щеше да си умре от страх, когато трябваше да я обслужи. Та тая проклетия се казваше Есмералда.
От този ден нататък всички на „Александър“ започнаха да викат на капитан Дънкан Синклер Есмералда.
С глави, които щяха да се пръснат от болка, доста вкиснатите морски пехотинци, които не бяха на брега, се запретнаха да претърсват педя по педя затвора и след като там не намериха нищо, тръгнаха да тършуват из целия кораб. Търсиха дори в платната, навити около рангоутите и рейките, Джон Пауър беше изчезнал сякаш вдън земя. После някой се сети да погледне и в малката лодка на кораба, нея обаче също я нямаше.
