По някое време следобед на кораба се появи и майор Рос — злополучните пехотинци вече изглеждаха така, сякаш са наполовина изтрезнели. Лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп бяха повикани по спешност от „Лейди Пенрин“, където им беше станало навик да наминават, за да обядват заедно с флотски капитан Джеймс Камбъл и двамата му заместници. След „бунта заради грога“ Рос нямаше намерение да бере още ядове с тоя най-метежен от всички единайсет кораба във флотилията. Каторжниците продължаваха да мрат като мухи, морските пехотинци бяха възможно най-лошата сбирщина размирници, каквито майорът беше срещал през живота си, а Дънкан Синклер си беше негодник и копелдак — какъв друг да бъде, щом е родом от Глазгоу!
— Намери човека, Синклер — тросна се той на този достоен човек, капитана, инак кесията ти ще олекне с четирийсет лири стерлинги. Съобщих на губернатора, той не остана особено доволен. Намери човека, ти казах!
Е, намериха го, но чак в неделя по изгрев-слънце, когато флотилията вече се готвеше да отплава. Първо се сетиха да попитат в холандската Източноиндийска компания и оттам отвърнаха, че Пауър е отишъл сам-самичък при тях с лодката на „Александър“ и се е примолил да го наемат моряк за пътуването до Холандия. И понеже бил облечен с дрехите, с каквито ходели и другите каторжници англичани, които капитанът — холандец, бил виждал по английските кораби, той най-учтиво отпратил Пауър да си върви по живо, по здраво. Първо обаче някой се трогнал дотолкова от ужасната му покруса, че го почерпил чаша джин.
Хората, пратени от „Александър“ и „Сириус“ да го издирват, открили първо голямата лодка — фаланът й бил завързан за скала в пустинно заливче; Пауър пък се бил свил на кравай при скалите и спял непробудно, повален от мъка и от холандския джин. Предал се мирно и кротко. Синклер и Лонг настоявали да му бъдат ударени сто камшика на голо, губернаторът обаче се разпоредил да го оковат в двойни вериги и да го занитят за палубата. Той трябвало да кара на пост и молитви едно денонощие, а после щели да го хранят, но колкото до веригите, те щели да останат, докогато реши губернаторът.
„Александър“ потегли. Чипс — дърводелецът на кораба, прикова Джон Пауър към палубата, като занити халките на оковите по ръцете и краката му към дъските и го остави да лежи ничком. Заповедта гласеше никой да не припарва до беглеца под страх от жестоко наказание — бой с камшик, но още щом нощта се спусна над кораба, господин Боунс припълзя до Пауър и му донесе водица, която той излочи досущ псе.
Флотилията се измъкна от омарата, обвила Тенерифе, времето беше хубаво и слънчево, с лек ветрец. Този път островът се виждаше цели три дена и по заник слънце представляваше незабравима гледка. Връх Тейде се извисяваше цели три хиляди и шестстотин метра над океана, беше отрупан в горния си край с ослепително бял сняг, а по средата бе пристегнат като с пояс с ивица сивкави облаци. От светлината на залязващото слънце снегът се обагряше в розово, облаците ставаха кърмъзени и заприличваха на разтопена лава, блъвнала надолу по склона чак до морето, на сипей от древен камък, чиято неповторимост така и не е заличена от слънцето, вятъра и пясъка, навят чак от африканските пустини. Каква прелест!
На другата сутрин островът пак си беше там, само бе останал още по-далеч, а на третия, когато вятърът се поусили и излезе вълнение, Ричард имаше чувството, че сигурната десница, прокарала правата черта на хоризонта, внезапно е трепнала и е направила малка издатинка. Когато хоризонтът отново стана съвършен, Тенерифе вече бе на сто и шейсет километра от тях.
На петнайсети юни прекосиха Тропика на Рака, събитие, ознаменувано с пищна церемония. Всички на кораба, които дотогава не бяха прекосявали тази въображаема черта, бяха изправени пред съда не на друг, а на самия Нептун. Горната палуба беше украсена с мидички, рибарски мрежи, водорасли и огромно медно корито, напълнено с морска вода. Двама моряци засвириха с раковини и на палубата пристигна някакво страшилище, донесено от фордека на престол, направен от каца — трябваше да се вглеждаш доста, докато познаеш Стивън Донован. Главата му беше увенчана с водорасли и с нащърбена халка за привързване на лодки, лицето, голата му гръд и ръцете бяха сини, а от кръста надолу той бе пременен с опашката на риба меч, хваната предния ден и изкормена, та вътре в туловището да се вместят краката на Донован. В едната ръка той държеше тризъбеца на кораба, с който моряците пробождаха по-едрите риби. Двама боядисани в синьо моряци, целите окичени с водорасли, извеждаха един по един хората, питаха всекиго дали е прекосявал Тропика на Рака и ако получеха отрицателен отговор, го мятаха в коритото с морската вода. След това Нептун го наплескваше с малко синя боя и го пускаше да си върви по живо, по здраво. Насъбралите се, се забавляваха най-много, когато и лейтенант Джонстън, и лейтенант Шарп се озоваха в коритото, макар че и двамата бяха наясно в какво се състои церемонията и бяха облекли стари моряшки дрехи.
