Някои от портокалите бяха с диаметър петнайсетина — седемнайсет сантиметра, с наситен красив цвят, други пък бяха почти кървавочервени и отвън, и отвътре. Каторжниците и морските пехотинци бързо установиха, че горчивата кора се бели лесно, и захванаха да се тъпчат като невидели с портокалите, възхитени от тяхната сладост и сочност. Случваше се да отхапват и от големите яркожълти лимони, за да притъпят възсладкия вкус на толкова много портокали, или смучеха не така сочните зелени лимони — нещо средно между тръпчивия жълт лимон и портокаловия сироп. Не можеха и не можеха да се наситят на цитрусовите плодове. Установиха, че най-бледите плодове са откъснати, преди да са узрели докрай, и в края на третата седмица в Рио Неди Перът започна да заделя всяка сочна топчица, която според него щеше да издържи няколко дена — щом го видяха, и други каторжници последваха примера му. Мнозина, включително Ричард, си запазиха и от семенцата на портокалите и лимоните.
Всекидневно получаваха прясно говеждо, едни или други зеленчуци и хляб от cassada. Още щом надушиха, че ромът в Рио може и да е лош като качество, но е евтин едва ли не колкото водата, пехотинците забравиха и за дисциплината, и за каторжниците, които би трябвало да охраняват. Двамата лейтенанти също почти не се вясваха на кораба, както и корабният лекар Балмейн, който ходеше на експедиции в околностите на града, за да се любува на огромните лъскави пеперуди и на цветята с восъчно великолепие, наречени орхидеи. Зажаднели за домашни любимци, моряците от екипажа и морските пехотинци често се връщаха с доста опитомени папагали, обагрени в невероятни цветове — от кучетата бяха останали само две, другите, както бе предрекъл и Донован, се бяха превърнали в примамка на акулите. Котаракът Родни, жена му и бързомножалото се котило се чувстваха на седмото небе. Сега „Александър“ наистина не бе така опасен за здравето, но пък гъмжеше от плъхове и мишки.
Рио си имаше и неприятна страна — беше същински рай за хлебарките. Не че в Англия нямаше хлебарки, там обаче те бяха дребнички плашливи същества, докато тези тук бяха грамадни, летяха, потракваха с крачка и излъчваха същата злонамереност, както и акулите. Нападателни и хитри, вместо да побягнат, те ти се нахвърляха. Като се почне от важните клечки на „Сириус“ и се стигне и до най-обръгналия каторжник на „Александър“, всички бяха на ръба на лудостта, тормозени до немай-къде от хлебарките.
Повечето хора, които не можеха да напускат кораба, спяха почти голи на палубата, макар и не така спокойно, както в открито море. Рио изобщо не мигваше. И нито за миг не потъваше в мрак. По цели нощи, чак до сутринта и черквите, й други сгради бяха осветени. Да си рече човек, че малцината португалци и безбройните им чернокожи роби се страхуват от онова, което се е спотаило в тъмата и ги дебне. По късна доба обаче Ричард чу как някакво същество издава звук, нещо средно между писък и рев, от който кръвта му се смрази, и разбра защо хората тук се стремят да разсеят мрака.
Най-малко два-три пъти седмично имаше илюминации все в чест на някой светия или на Богородица, или на събитие от живота на Исус Христос — в религиозния живот на Рио нямаше и грамче здравомислие и сдържаност. Такива заклети привърженици на Нокс60 като Балмейн и Шарп бяха възмутени от дън душа — те смятаха католиците за безнравствени изпаднали типове и сатанински изчадия.
— Изненадан съм, Джони — каза Ричард на Джон Пауър, докато двамата наблюдаваха пъстроцветните илюминации, озарили небето, — че не се опита да избягаш.
Пауър го погледна умърлушен.
— Тук ли? Та аз не знам португалски. Ще ме пребият още на първия ден. Ако не броим португалските бригове за прекарване на роби и товарните кораби, единственият платноход в пристанището е един английски риболовен траулер, спрял тук, за да почистят корпуса отдолу. Ще качи неколцина болни пехотинци от „Сириус“ и „Бдителност“, за да ги върне в Англия. — Той смени темата, очевидно твърде болезнена за него. — Гледам, Есмералда както обикновено не се грижи за своя кораб. Дори не се опитва да почисти мидичките по корпуса.
— Господин Боунс не ти ли е казвал? Отдолу „Александър“ е обкован с мед. — Ричард си избърса гърдите, лепкави от портокаловия сок. Ще сляза да се измия в морето.
— Не знаех, че можеш да плуваш.
— Не, не мога. Но се топвам във водата, без да се пускам от стълбата. Надявам се някой ден да се справям и без да се държа. Вчера се пуснах и дори няколко секунди се задържах на повърхността. После обаче се уплаших до смърт. Днес може пък да не ме е страх.
— Аз мога да плувам, но не смея — рече покрусен Пауър.
И с дисциплина, и без дисциплина той много внимаваше какво върши.
Един ден Ричард беше във водата точно когато Стивън Донован се върна с лодка, която беше наел. Но още не се беше научил да плува — пуснеше ли се от стълбата, и почваше да потъва. Заради задаващата се лодка понечи да се върне на палубата, когато видя кой е застанал на носа.
