— Бива ли да си толкова глупав, Ричард, пристанището гъмжи от акули! — скара му се Донован, когато наближи кораба. — На твое място не бих го правил повече.
— Силно се съмнявам, че ще се намери акула, която да се полакоми за светите ми мощи при това изобилие, което предлага пристанището на Рио — усмихна се Ричард. — Опитвам се да се науча да плувам, но поне засега ме няма никакъв.
В очите на Донован проблеснаха дяволити пламъчета.
— Та, ако по време на някоя буря „Александър“ потъне, да стигнеш с плуване до Африка ли? Не се притеснявай, корабът може да е стар, но е един от най-сигурните. Каквото и да се случи, дори и водата да го залее до рейките и юта, пак няма да потъне.
— Не, за друго. За да се къпя в морето, когато стигнем Ботаническия залив, в случай че няма достатъчно кофи. Искам да съм сигурен, че няма да хлътна в някоя дупка в пясъка. Там вероятно има езера и реки, въпреки че сър Джоузеф Банкс не споменава нищо за тях. Всъщност разказва, че местността била безводна и имало само няколко малки поточета.
— Ясно. Погледни кучето Уолас.
Той посочи шотландския териер на лейтенант Шарп. Насърчавано от стопанина си, кучето плуваше покрай наетата ладийка към кораба.
— Какво Уолас?
— Виж го как плува. Следващия път, когато слезеш по стълбата, за да предизвикваш акулите, си представи, че като кучето имаш четири, а не два крака. Закрепи се по корем на водата, дръж главата си отгоре и движи и четирите си крайника, все едно са крака на патица. Така ще започнеш да плуваш, Ричард — рече Донован и възнагради със сребърна монета от шест пенита грейналия в усмивка чернокож мъж, оставил денковете върху палубата. — В началото ще мърдаш като Уолас с неговите четири крака, после ще захванеш да се придвижваш по водата и ще изпиташ всички наслади на плуването.
— Джони Пауър знае да плува, а още е с нас.
— Питам се дали е щял да се предаде така мирно и кротко в Тенерифе, ако е знаел онова, което днес по една случайност научих аз.
Понавел на една страна глава, Ричард наостри уши.
— И какво научихте?
— Флотилията е отплавала от Портсмут само с патроните в патрондашите на морските пехотинци и с нито грам барут повече.
— Шегувате се!
— Изобщо не се шегувам. — Донован прихна, клатейки глава. — Ето колко добре е организирана експедицията ни! Забравили са да ни осигурят боеприпаси.
— Майко мила!
— Разбрах го само защото негово превъзходителство губернаторът Филип успя с триста мъки да закупи десет хиляди патрона тук, в Рио.
— Значи, дори и на някой от корабите да е избухнал бунт, надали са щели да го потушат — виждал съм как нашите пехотинци на „Александър“ си поддържат оръжието, съмнявам се, че то изобщо ще изстреля и наличните патрони.
Господин Донован се взря изпитателно в Ричард, понечи да каже още нещо, ала размисли и приклекна над денковете.
— Тук са някои от нещата ти. Утре ще набавя още. Подочух, че сме щели да отплаваме. — Той сложи вързопите в ръцете на Ричард. — Катранено масло, някакъв мехлем, който спазарих от една дърта вещица, толкова дрипава и грохнала, че няма как да не разбира от илачи и церове, и стрита на прах кора на някакво дърво, за която тя се кълне, че лекувала треска и смъквала висока температура. И шишенце опиумна тинктура, в случай че от водата в Рио някой хване дизентерия: корабните лекари се опасяват, че и това е възможно, въпреки че лейтенант Кинг гледа през пръсти на тия неща. Купища парчета чист плат и две-три ризи от тънко памучно платно, не се стърпях, взех няколко за себе си и се сетих и за теб. Виж, с малца ударих на камък, корабните лекари се добраха до склада първи, тяхната мръсна кожа! Но ти изсуши на слънце малко лимонова и портокалова кора и я дъвчи. Моряците твърдят, че предпазвала от скорбут.
Ричард се взря с обич и признателност в лицето на Донован, който бе достатъчно мъдър, за да разтълкува правилно чувствата в очите му — като приятелство. Донован беше готов и да умре за този човек, който със сигурност бе обичал, но не желаеше да повтаря. Кого ли беше изгубил? И как? Явно не тъжеше по жената, разтворила му дверите на сластта. Ако се съди от изражението върху лицето му, тя го беше отвратила. Ричард обаче не презираше заради нея всички жени. Нито пък мъжете. Донован се зарече, че ще прави, ще струва, но някой ден ще узнае всички патила на Ричард Морган.
На другата заран, тъкмо да слезе от кораба, и видя, че Ричард го чака при стълбата.
— Пак ли услуга? — попита той и не скри готовността си да я направи.
— Не, за това държа да си платя — каза Ричард, сетне посочи палубата и приклекна, сякаш е зърнал на нея нещо интересно.
Донован също се наведе — никой и не забеляза как седемте златни монети минаха от ръката на единия в ръката на другия.
— Казвай сега какво искаш. С тия пари можеш да купиш топаз колкото малък лимон или аметист горе-долу със същите размери.
— Купете ми колкото можете шмиргелова прах и много силен рибен туткал — отвърна Ричард.
Донован го погледна, зяпнал от учудване.
— Шмиргелова прах ли? И рибен туткал? За какво са ти притрябвали пък те?
