На „Александър“ бяха измрели толкова много хора, че се наложи майсторите на платна да искат старо платнище от други кораби. Облечен в чисти дрехи, Айзак Роджърс бе положен в платнен чувал и беше отнесен на горната палуба. Ричард, който бе взел със себе си молитвеник и требник, извърши опелото, като предаде душата на Айк на Всевишния, а тялото му — на морските дълбини. То се плъзна от борда и на мига потъна, тъй като към него бяха привързали камъни, събрани от същия плаж на Тенерифе, където Джон Пауър беше заспал. На Кораба на смъртта вече не достигаха й късове метал, използвани за тежест.
Корабният лекар Балмейн се разпореди палубите още веднъж да бъдат обеззаразени с барут, катранено масло и вар. Той, горкият, живееше доста самотно на квартердека, където компания му правеха само двамата флотски лейтенанти. Те обаче се хранеха отделно и не споделяха нищичко с него. Подобно на Артър Боус Смит, корабния лекар на „Лейди Пенрин“, и Балмейн се крепеше само благодарение на интереса си към безбройните морски същества, които срещаха по пътя, и стига те да бяха малки, ги съхраняваше в стъкленици със спирт. Откакто бяха сложили верижните помпи, му беше много по-лесно да слиза в затвора, той обаче още не можеше да прости на Уайт, задето го бе злепоставил пред толкова хора, и беше на мнение, че няма да носи никаква вина, ако проклетите каторжници продължат да мрат.
Един от каторжниците бе отишъл да ползва нужника за екипажа на носа и беше отнесен от внезапно надигнала се вълна, така мъжете в затвора станаха още по-малко: сто осемдесет и трима.
В началото на август флотилията се приближи до нос Фрио, който се падаше северно от най-големия град в Бразилия, на някакъв си ден плаване от него. Но високите назъбени планини по брега се държаха точно както Сантягу — още щом корабите заобиколиха носа, настана безветрие и те запъплиха като костенурки към Рио де Жанейро, за да пристигнат чак в нощта срещу пети август. Сега беше зима. Рио де Жанейро беше толкова на юг от екватора, че се падаше на хвърлей от Тропика на Козирога, северно от него. От Тенерифе бяха потеглили преди петдесет и шест дни, а от Портсмут — преди осемдесет и четири, което, закръглено, правеше съответно два и три месеца. И девет хиляди и осемстотин километра.
Трябваше да си издействат разрешение да навлязат в колониалните води на Португалия, задача, за която се искаше време. В три следобед флотилията прекоси широките към километър пясъчни наноси и мина между двата еднакви островърхи хълма, при което „Сириус“ даде топовен салют с тринайсет оръдия, а форт Санта Крус му отвърна със същото.
Още от зазоряване всички на „Александър“ се бяха струпали по перилата и гледаха в захлас това чуждо, неописуемо красиво място. Южният хълм представляваше огромно тристаметрово скалисто яйце, обагрено в розово-сиво и увенчано с перука от зелени дървета, докато северният хълм бе по-гол и не така красив. В дъното се мержелееха и други зъбери, остри и прилични на бивници, покрити със злачни дъбрави, сияйно зелени поляни и щръкнали плоски скали, обагрени в синьо, розово, бяло. Плажовете бяха дълги-предълги, извити като подкови и покрити с жълт пясък, спокойни и ведри, обточени с белите зайчета на прибоя. Корабите хвърлиха котва почти веднага след като навлязоха в пристанището, срещу една от многото крепости, построени, за да охраняват Рио де Жанейро от тия морски хищници, пиратите. Чак на другия ден бяха изтеглени на мястото, където щяха да акостират — срещу град Сан Себастиан, името на същинско Рио. Беше разположен на общо взето квадратен полуостров на западния бряг, разпрострял пипала по ждрелата между възправящите се навред върхове.
Пристанището гъмжеше от търговски лодки, зад чиито весла, под пъстроцветни навеси най-често седяха почти голи негри. Ричард видя кулите на черквите, увенчани със златни кръстове, инак в Рио нямаше много високи сгради. Никой не бе забранил на каторжниците да излизат на палубата, те дори не бяха с окови, включително Джон Пауър. Но около шестте кораба постоянно патрулираха лодки, които разгонваха търговците с техните ладийки.
Времето беше хубаво, много горещо и задушно. Ох, де да можеше да слязат на брега! Но това, както разбираха всички каторжници, беше невъзможно. По пладне им дадоха огромни късове прясно говеждо, картофи и фасул, варен ориз и самуни със странен вкус — по-късно Ричард научи, че ги месели от стрит корен с името cassada. Всичко това обаче не беше нищо в сравнение с мига, когато при кораба надойдоха ладийки и засмени негри с бели зъби, блеснали върху абаносовите лица, взеха да мятат на палубата стотици портокали, сякаш си играеха с каторжниците. И Ричард, и други бяха чували за портокалите; той бе чел, че някои богатски къщи дори си имали оранжерии. Беше виждал портокал и при братовчеда Джеймс — аптекаря, който го беше изложил на показ и внасяше лимони, за да извлича етеричните масла от тях. Лимоните се разваляха по-бавно.
