През последната седмица на март гръмотевичните бури спряха и настанаха страшен пек и задуха. Който притежаваше шапка, бе последвал примера на американците и бе смъкнал надолу трите върха, та периферията да му пази отвсякъде, Ричард обаче държеше триъгълната му шапка да си остане триъгълна, понеже все пак работеше под навеса от дървесна кора и разполагаше със сламената моряшка шапка. Искаше да е облечен прилично на неделната служба. Навиците, придобити в Бристъл, умираха трудно.
Неделната служба се провеждаше на различни места, но в неделя на двайсет и трети март — точно три години, откакто в Глостър бяха признали Ричард за виновен и го бяха осъдили на заточение — службата беше на хвърлей от лагера на морските пехотинци ергени, на скала с няколко площадки, така че паството все пак имаше възможност да гледа и да слуша как преподобният Ричард Джонсън ги призовава в името на Всевишния да озаптят срамотната си похот и да се присъединят към редиците на женените.
Ричард вече имаше наум какво да прави, но му се щеше да се помоли и да получи просветление, ала проповедта не спомогна с нищичко да се изпълни с увереност. Вместо това Бог откликна на молбата му, като му изпрати Стивън Донован. Двамата тръгнаха да се разхождат покрай залива, по скалите, откъдето можеха да слязат като по стъпала, сетне долу покрай водата, на две крачки от новото стопанство.
— Какъв ужас, нали? — попита Донован, нарушавайки мълчанието, след като седнаха на скала на метър и половина над кротко плискащата се вода и обхванаха с ръце коленете си. — Доколкото разбрах, шестима мъже се мъчат цяла седмица да изкоренят един-едничък пън на вашата пшенична нива и губернаторът разпоредил да копаете с мотики пръстта, понеже не смеел да пусне рало.
— А това на свой ред означава, че някой прекрасен ден ще си осъмна гладен — допълни Ричард, после си свали най-хубавото сетре и се разположи в сянката на надвисналото дърво. — Колко рехава е сянката тук.
— И колко тежък — животът! И все пак нещата ще се подобрят, така да знаеш — отсъди Донован, както мяташе сухи шумки във водата. — Като при всяко ново начинание най-трудна е първата половин година. И аз нямам представа защо после всичко е по-поносимо, може би защото обстановката вече не ти се струва толкова непозната. Едно е сигурно. Когато и да е сътворил това кътче на белия свят, Бог е използвал различен калъп. — Той понижи глас, заговори по-тихо. — Оцелява само който има силен дух. Ти ще бъдеш сред оцелелите.
— О, можете да бъдете сигурен, господин Донован. Щом преживях „Церера“ и „Александър“, все ще преживея и тук. Не, не падам духом. Но ми беше мъчно за вас. Как са „Александър“ и оная лоена топка, драгият Есмералда?
— Не знам, Ричард, вече не съм на „Александър“. Пътищата ни с Есмералда се разделиха, след като го заварих да отваря багажа и денковете на каторжниците в отсека. Искаше да види какво може да отмъкне и после да го продаде срещу цяло състояние.
— Ах, негодникът му с негодник!
— О, да, Синклер си е изпечен мръсник и не само това. — Снажният мъж се протегна и се намести, да му е по-удобно. — Сега си имам далеч по-хубаво гнезденце. Взех, че се влюбих.
Ричард се усмихна.
— В кого, господин Донован?
— В слугата на капитан Хънтър, представяш ли си? Казва се Джони Ливингстън. На „Сириус“ не достигат шест-седем моряци, затова помолих да ме включат в екипажа и те ме приеха. Е, капитан Хънтър се муси заради Джони, но за нищо на света няма да отпрати моряк с моя опит. И така, мога да се похваля с щедри дажби, а също и с малко любов.
— Радвам се за вас! — възкликна искрено Ричард. — Радвам се и че ви срещнах тъкмо днес. Неделя е, не ми се налага да ходя на работа. Значи съм на ваше разположение. Още повече че ми се ще да споделя нещо с някого.
— Само кажи, и ще получиш каквото поискаш.
— Благодаря за предложението, но нека не забравяме Джони Ливингстън.
— Водата е чудесна за къпане — рече господин Донован. — Още сега бих се топнал, но завчера „Сириус“ хвана огромна акула. Вътре в залива на Порт Джаксън, моля ти се! — Той си положи сетрето за възглавница и се опна направо на земята. — Така и не те попитах, Ричард… научи ли се да плуваш?
— О, да. Гледах какво прави Уолас и бързо се научих, лесно е. Между другото, Джоуи Лонг си получи кученцето. Много е сладък, гощава се с плъхове. Храни се по-добре и от нас, макар че не се изкушавам да си разменим менюто.
— Виждал ли си кенгуру?
— Не съм мярвал дори опашката му сред дърветата. Но аз не напускам лагера, точа проклетите брадви и триони. — Той приседна на земята. — На „Сириус“ едва ли ви се намира антимоново масло.
Гъстите черни мигли се вдигнаха, в очите заиграха сини пламъчета.
— Намира ни се само краве масло, друго нямаме. А ти откъде знаеш, че изобщо съществува антимоново масло?
— Знае го всеки добър точилар.
— Е, аз поне не съм срещал такива точилари. — Клепките отново се спуснаха. — Приятна неделя, седим си с теб тук, под открито небе. Ще питам за маслото. Подочух и че дървесината не ставала за бичене.
