Всъщност се бяха устроили доста уютно. През двете седмици лошо време всички продължиха да работят — майор Рос бе предоставил на точиларите на триони отделна палатка веднага щом тя се бе освободила. Тъкмо преди да завали, каменната къща на заместник-губернатора вече ставаше за живеене — и на Рос веднъж да му провърви! Както и при другите шефове, и неговите по-хубави вещи бяха останали в Англия и щяха да пристигнат с някой от товарните кораби, вероятно със „Страж“, за който се очакваше да се появи в Нов Южен Уелс някъде в началото на 1789 година. Пак със същия кораб щяха да докарат още храна, едър рогат добитък, коне, овце, кози, свине, кокошки, пуйки, гъски и патици. В Лондон бяха прекалени оптимисти за това докога на експедицията ще й стигнат продукти като брашното, понеже в столицата разчитаха, че още първата година преселниците ще успеят да отгледат реколта от зърно и цели купчини зеленчуци, пъпеши и други бързо растящи плодове. А това нямаше да стане, знаеха го всички, от най-големия началник до последната отрепка. Твърдият хляб беше свършил, сега месеха мънички самуни от брашно, пълни с гъгрица, а осоленото месо беше стояло в сандъците толкова дълго, че колкото и да го вариш, от половин кило се получаваха някакви си четири малки мръвчици. От каторжниците се очакваше да карат само на това и на грах и ориз и им даваха хляб единствено в неделя, вторник и четвъртък.
Дажбите отново се разпределяха ден за ден — никой не можеше да опази храна за цяла седмица, все се намираше някой, който да му я открадне, въпреки че губернатор Филип качи на бесилото седемнайсетгодишно момче, задето е задигнало продукти. Болнавите пеленачета и деца мряха като мухи, беше истинско чудо, че имаше и такива, които оцеляваха. Все повече ставаха кръглите сираци, изгубили и двамата си родители — преподобният Джонсън събираше такива деца, грижеше се за тях, хранеше ги и се радваше, че тези изпаднали типове — техните родители, са се преселили в отвъдното. И как да не са изпаднали до неспасяемост — защо инак Бог е пратил на Порт Джаксън земетресението и смрадта на сяра, разнасяла се цял ден след това?
Туземците ставаха все по-нападателни и взеха да отмъкват кози. Явно не харесваха овцете: може би не знаеха какво има под толкова много вълна. Докато козите приличаха донякъде като козина на кенгурата.
Всъщност единствените ядове, които имаха хората на Ричард, се дължаха на коза. Антъни Роуп, каторжник на работа в Държавните хранилища, се ожени за Елизабет Пули и точно тогава Джони Крос се натъкна съвсем случайно на мъртва коза, която побърза да си прибере и да подари на младоженците — за сватбената гощавка. Понеже нямаше как да си направят сватбена торта, те опекоха козата в коричка от тесто. Всички сватбари бяха задържани вкупом и бяха изправени пред съд не защото са изяли козата, а защото са я убили. За всеобщо изумление военният трибунал повярва на трескавите клетви на каторжниците, че козата вече е била мъртва, и оправда всички, включително Джони Крос и Джими Прайс.
Корабите без „Фишбърн“ и „Златната дъбрава“ бяха отплавали, Ричард обаче не прати по тях писма. За да не забрави да пише, се бе заел да преписва откъси от книги, но не му се пишеше вкъщи, сякаш смяташе, че така болката няма да избие на повърхността.
В края на август се запролети, спря да вали и задухаха обичайните за това време бурни ветрове. Навред нацъфтяха цветя. Дребни невзрачни растения и шубраци внезапно се покриха с лъскави мекички жълти топчета, с увиснали цветове с остри връхчета, наподобяващи четки за шишета, с прилични на паяжина розови, жълто-кафеникави и оранжеви китки. Дори най-високите дървета сякаш отвориха множество очи с белезникави клепки и се окичиха с млади нежнорозови листа. За разлика от европейските и американските цветя тук цветята не бяха с венчелистчета, а приличаха на леки четчици. Ако искаха да видят венчелистчета, заселниците трябваше да се взират в тревата, където ситните храсти бяха отрупани с цикламени цветчета като малки лаленца. В чистия въздух със сладостен дъх на смола се носеха какви ли не ухания, някои едва доловими, други направо натрапчиви.
На пети септември пък нощното небе сякаш бе озарено от сияйни илюминации, каквито малцина бяха виждали. Небосводът грееше и трептеше, все едно застлан от приказно красива нагъната завеса със светещи ресни, обагрени в зеленикаво-жълто, кърмъзено и теменужено, от всички точки на хоризонта към зенита се стрелкаха мощни стоманено-индигови лъчи, които се движеха по-бързо и от мълнии или бяха застинали на зловещи светещи стълбове. През 1750 година и в Англия бе имало сияние, ала всички го помнеха чисто и просто като пъстра, обвита в мъглица мъждива светлинка. На другия ден моряците уверяваха всички, че сиянието, на което са станали свидетели, било много по-красиво от Северното сияние.
