Малко преди Коледа лейтенант Кинг реши да изпрати за постоянно втория лекар на селището Джон Търнпени Олтрий, Томас Уеб и Джуно Андерсън в залива Бол, каменист плаж откъм източната страна, където понякога „Бдителност“ бе хвърляла принудително котва. Възложи на тримата да разчистят между валчестите камъни с размери колкото котел нещо като път, по който корабните лодки да стигат до брега — базалтовите скали пробиваха киловете им. Това решение на Кинг накара мнозина да си намигат и да се подсмихват многозначително. Олтрий, доста неоправен особняк, който така и не се беше справил със задачата да лекува каторжничките на „Лейди Пенрин“, бягаше от жените така; сякаш те бяха чумави. Където и да отидеше, като сянка го следваше Томас Уеб, който благодарение на Бет Хендерсън се беше отървал от брат си и бе отишъл да търси утеха при Олтрий. Джуно Андерсън се зарадва много, че ще зареже жена си и работата като секач, и тутакси се съгласи да отиде с двамата мъже в залива Бол и да им прислужва. Заливът се намираше на някакви си два километра от селището Сидни, но от него го делеше гора, където Джо Робинсън веднъж се беше загубил и се беше лутал два дни и две нощи, докато намери пътя. Затова и беше задължително да проправят просека до залива Бол, макар че не се наложи да секат борове. Гъстите, непроходими лиани, задушили всичко наоколо, се махаха лесно с едно-едничко замахване на брадвата, освен това секачите, натоварени да правят просеката, установиха, че от кората им, стига лианите да не са много дълги, става хубава връв.
Така Ричард се лиши от двама секачи и докато не пристигнеше „Бдителност“ — ако корабът изобщо пристигнеше някога, нямаше откъде да намери хора, с които да ги замести. Една неделя Джим Ричардсън бе тръгнал на своя глава да търси банани и си бе счупил крака толкова лошо, че щеше да лежи няколко месеца — никога вече нямаше да работи с трион. Виж, Ричард изобщо не съжаляваше за Джуно Андерсън, чувство, споделяно и от жена му.
Това означаваше, че ще се наложи и Ричард да бичи трупите, а през трите и половина часа почивка по пладне, както и през всеки свободен миг щеше да точи трионите. С кого обаче щеше да работи?
— Неволята учи — оповести командващият, който отдавна беше забравил, че се е засегнал от дързостта на Морган. — Ще попитам редник Уигфол дали не иска да припечели допълнително, като се хване секач. Има тяло на боксьор.
— Добре сте го преценили, драги ми господине — каза Ричард, после се престори на ужасен. — Ами ако редник Уигфол не може да реже с триона прав и се наложи да слезе долу в ямата? Не приляга на един каторжник да посипва със стърготини лицето на свободен гражданин, морски пехотинец!
— Ами да си сложи шапка! — отвърна блажено Кинг и забърза нанякъде.
За късмет редник Уилям Уигфол беше як като канара момък — бе невъзможно да го извадиш от равновесие, бе разбран и хрисим. Беше родом от Шефийлд и нямаше приятели сред малобройната флотска част.
— Всичките ми приятели останаха в Порт Джаксън — оплака се той на Ричард. — Да ти призная, радвам се, че ще се махна от тая пасмина, пък и съм доволен, че ми се отвори случай да припечеля нещичко като секач и да го прибавя към парите, които ми дават като пехотинец. Така ще изляза в запас по-бързо. Мечтая да си купя някъде в Шефийлд два декара хубава земя и да си вдигна къщичка. Ако на връщане в Англия се хвана моряк, ще изкарам още някоя и друга лира стерлинга.
— Възразяваш ли, ако в началото аз бъда горе? — попита Ричард. — Имам много точно око, тъкмо да проверя дали важи и за биченето. Освен това, ако работиш долу в ямата, няма да се уморяваш толкова. За беда не можеш да сложиш шапка — няма как, трябва да застанеш до триона. Ще ти извикам, когато започна да бича, така ще се извърнеш надолу, да не ти падат стърготини в лицето.
Установи се, че за разлика от Уигфол Ричард наистина има точно око. Както беше и очаквал, беше си истинска съсипия да бичиш трупите, но Уигфол се оказа доста як и двамата бързо се сработиха. „В Порт Джаксън, при ония оскъдни дажби нямаше да се справя. Докато тук все пак хапвам риба и от време на време костенурка, а също ям на корем зеленчуци и ряпа — да не говорим пък за по-добрия хляб — и това ми позволява да бича трупите, без да отслабвам прекалено много. Уж съм на четирийсет години, а съм много по-як и здрав от лейтенант Кинг, който е само на трийсет.“
