— Какво те е прихванало, Джон? — попита Ричард, който, след като цял ден беше бичил трупи, веднага след работа отведе стенещия Джон на Залива на костенурките. — Шейсет и осем птици! — Без капчица състрадание той лисна цяло канче солена морска вода връз гърба на Лоръл. — Стой мирен, де, стига си мърдал! Няма да ми се налага да го правя, ако най-после стиснеш зъби и се престрашиш да нагазиш във водата.
— Да опустеят и картите! — простена с тракащи зъби другият мъж — южният вятър беше много студен.
— Сега пък картите му виновни! — Ричард го изведе от морето и подсуши внимателно наранения му гръб с чисто парцалче.
— Няма страшно, ще прескочиш трапа! — увери го после. — Джими Ричардсън не се е престаравал, удрял е лекичко, гърбът ти не е окървавен. Жена да беше, нямаше да те жали толкова. Та какво общо имат картите?
— Ами загубих на комар — поясни простичко Лоръл, докато, вървеше след Ричард покрай външния ред от къщи. — Трябваше да се разплатя някак. Джош Пек предложи да съм им спестял разкарването до хълма и да съм им свалял птиците. Но нямах и представа, че чувалът ще бъде толкова тежък, забавих се и след вечерния час ме спипаха.
— Много те моля, Джон, нека ти е обица на ухото. Щом толкова не можеш да се сдържиш и да не играеш комар, хващай се поне със свестни хора, а не с такива измамници и лъжци. А сега се прибирай и лягай.
Стивън Донован на няколко пъти си беше сменял жилището и сега вече разполагаше с прекрасна къща откъм източната страна на пътя за Водопада, Нат Лукас също се беше устроил добре малко по-нататък, на два декара равна като тепсия земя. Мочурището не стигаше чак дотук, въпреки това майор Рос се опитваше да го пресуши, като прокопае вада до Залива на костенурките. Плоската земя ставаше за обработване, а колкото и многобройни да бяха, мъничките ручейчета, вливащи се в потока в Артъровия дол, пак не бяха достатъчни, та водата да потече към морето — тресавището пречеше да увеличат обработваемите площи.
— Влез! — извика Стивън, след като Ричард почука.
— Тъкмо пратих блудния си пазач да ляга — обясни Ричард и седна с въздишка. — Пек и останалите му наредили да си покрие дълговете от комар, като им донесе птиците. Божичко, какъв глупак!
— Затова пък ти върши работа. Сядай де, хапни от рибата. Днес плоскодънката се прибра с добър улов, Джони слугува на капитан Хънтър и няма кой да изяде рибата. Все пак внася някакво разнообразие след птиците от хълма Пит.
— Лично аз предпочитам всеки ден да ям риба — каза Ричард и си гребна от яденето, — не проумявам какво толкова са полудели по женските с яйцата. Утре ще ти се отплатя, ще извадя малко картофи. Моите са вързали добре, радвам се, че Лоръл се върна да ми помага — нали вече имаме право да задържаме за себе си една трета от онова, което сме отгледали!
— Още ли не ти говорят? — попита Стивън, след като се нахраниха, измиха чиниите и извадиха шахматната дъска.
— Не — поне онези, които взеха страната на жена ми: Конъли, Перът и още неколцина от „Церера“ и „Александър“. Странно, хората, познавали Лизи от Глостърския затвор, преди и аз да се появя там, като Гест, Ризби, Хатауей, подкрепиха не нея, а мен. — Върху лицето му се изписа отвращение. — Не виждам защо изобщо трябва да застават на нечия страна. Колкото до Лизи, тя, интересно, е страшно доволна от съдбата си, не може да се нахвали от живота в губернаторската къща, трепери му на Малкия Джон като на писано яйце, макар че много внимава пред майора.
— Тя, Ричард, е влюбена в теб и се чувства отхвърлена — отбеляза Стивън, решил, че е минало достатъчно време и може да отвори дума за това.
Морган го погледна смаян.
— Дрън-дрън, била влюбена. Между нас никога не е имало любов! Знам, ти се надяваше, че щом се оженим, ще я обикна, но къде ти!
— Така е, тя обаче те обича.
Смутен, Ричард замълча, премести една пешка, после премести и коня. Ако Лизи наистина го обичаше, значи се чувстваше много по-наранена, отколкото си мислеше той. Спомни си как му бе разправяла за „Лейди Пенрин“ и за униженията, на които жените са били подлагани, и чак сега прогледна за най-страшното в престъплението, което бе извършил спрямо нея — по непростим начин я беше унизил пред всички. Тя не му бе казвала никога, че го обича, не го беше намеквала с дума, с поглед… Ричард изгуби и коня.
— Как се погаждат морските пехотинци и флотата? — смени той темата.
— Хич и не питай! Хънтър открай време има зъб на майор Рос, но покрай заточеничеството си тук съвсем го намрази. Поне засега не са се хванали гуша за гуша, ала в скоро време и това ще стане. Хънтър разполага само със скутера на „Сириус“, не може да се впусне в дълги морски пътешествия, затова почти през цялото време не прави друго, освен да гребе около омразния остров Нипиън — предполагам, търси доказателства, че не е виновен, с които да се защити, когато в Англия го изправят пред военен трибунал. Щом огледа сантиметър по сантиметър дъното и състави картата, сигурно ще се запретне да проучва цялото крайбрежие.
— Извинявай за неудобния въпрос, но защо Джони се върна при него?
Стивън сви рамене и се свъси.
