В началото остров Норфолк също й се бе сторил ужасен, сега обаче ужасиите бяха приключили, стига тя да се подчиняваше на Ричард Морган и Стивън Донован, които й приличаха малко на господин Никъл, стюарда на „Лейди Джулиана“, много състрадателен човек. Вече бе доловила инстинктивно, че Ричард е по-силен духом, отколкото Стивън. И двамата й бяха обяснили, че са свободни граждани, и двамата бяха началници на каторжниците. Но ако Ричард я плашеше, то Стивън я привличаше. И макар и да нямаше представа какво я чака от тук нататък — как е устроено това място и кой го управлява — Кити съзнаваше, че не Стивън, а Ричард взима решенията за нея.
Дърветата я плашеха, тя не виждаше нищо красиво в тях. Въздъхна тежко и тръгна с боси нозе към къщата по пътеката, застлана с люспести шишарки, които обаче не боцкаха, по-скоро беше неудобно да се стъпва по тях. Щом излезе от боровете, Кити видя Ричард, който, само по платнени панталони, строеше нещо в дъното на нивата и набиваше в пръстта камъни, а кучето се навърташе около него. Ръцете и раменете му бяха мускулести, гладката смугла кожа по гърба му мърдаше като река. Момичето почти не бе виждало разголени мъже — капитан Ейкън беше задължавал моряците да носят ризи, дори да е много горещо и задушно. Беше богобоязлив човек и се беше грижил с християнска безпристрастност за затворничките, макар че бе и достатъчно разумен, за да забранява на екипажа, а и на самия себе си да посягат на живия товар. Покрай разказите на по-разпътните и отракани жени Кити се беше запознала с мъжката анатомия — каторжничките одумваха надълго и нашироко атрибутите и креватните умения на своите любовници и презираха такива като Катерин Кларк и Ани Брайънт като лицемерни грозотии. Тя беше заличила от паметта си Нюгейтския зандан в Лондон, макар че бе изживяла позора твърде скоро, за да не е уплашена и стъписана. Беше се свивала в някой ъгъл и бе крила лицето си — пак добре, че Бети Райли й носеше храна и водица, инак сигурно нямаше да сложи и залък в уста. В Порт Джаксън за пръв път беше зърнала голи до кръста мъже, някои с гърбове, целите в белези. Предната вечер Ричард Морган също беше без риза, но залисана по Стивън, тя не го беше забелязала.
Сега, щом го видя, се притесни, без обаче да изпитва някакви нежни женски копнежи — онова, което съгледа, само засили впечатлението й, че той е мъж, който трябва да се уважава и който не търпи неподчинение. Освен това беше стар. Не сбръчкан и сгърбен — просто стар. Вътре в душата, не толкова като външност. Външно беше много як, много красив, много възпитан. Ала Кети бе видяла първо Стивън Донован и вече бе сляпа за всички други.
Стивън! Той беше като блян: силен, красив, с добри обноски, а също млад, безгрижен, с блеснали очи и лъчезарна усмивка, освен това усещаше, че привлича вниманието на жените. След като бе помогнал на Кити да слезе на брега, си беше бъбрил с някои от по-отраканите каторжнички, беше се шегувал с тях и въпреки това бе отклонил подмятанията и неприкритите им намеци, без обаче да ги обижда. На Кити така и не й мина през ума, че на тези врели и кипели жени им е било достатъчно да го погледнат само веднъж, за да разберат що за птица е — момичето не бе и чувало, че има хора, привличани от собствения си пол. В сиропиталището в Кентърбъри — люлка на англиканството, не обясняваха истините за живота. Там предпочитаха да тормозят децата и да ги възпитават в дух на усърдие и трудолюбие, да ги използват до последно, докато още са малки, а после да ги пускат по белия свят, та да стават слуги срещу окаяно възнаграждение, обсебени от собствената си нищожност и напълно слепи за онова, което става под слънцето. Неуки и презрени. И в двата затвора Кити беше чувала, разбира се, думички като обратен, те обаче не значеха нищо за нея и минаваха покрай ушите й. Не беше забелязала и че сред хората, които предпочитат собствения си пол, има и жени, и че те живееха редом с нея на „Лейди Джулиана“.
Стивън, Стивън, Стивън… О, защо не я намери той? Защо не получи подслон в неговата къща? И какво ли искаше от нея Ричард?
Той се изправи и си облече риза.
— Много неприятна ли беше банята? — попита я и я пусна да влезе първа в къщата — стига да се беше престрашила, Кити щеше да види, че очите му блестят.
— Не, драги ми господине, беше много приятно.
— Ричард. Наричай ме просто Ричард.
— Не е редно — възрази тя. — Можеш да ми бъдеш баща.
За пръв път стана свидетелка на нещо, което щеше да наблюдава отново и отново у този човек: изражението му изобщо не се промени, той не направи никакво движение било с ръце, било с тяло, очите му не трепнаха, нещо обаче все пак се случи, някаква тайнствена, невидима реакция.
— Наистина мога да ти бъда баща, въпреки това съм само Ричард. Тук не държим чак толкова на добрите обноски, имаме си по-важна работа. Аз, Кити, не съм някой от твоите тъмничари. Да, свободен гражданин съм, въпреки че доскоро бях каторжник като теб. Оправдаха ме просто защото не се жаля, работя и защото извадих късмет.
