Седна на масата и даде на момичето кукурузен хляб, маруля и кресон, вода за пиене.
— И Стивън ли е бил каторжник? — изпелтечи тя захласната.
— Не, никога не е бил каторжник. Стивън е моряк, помощник-капитан на кораб.
— Отдавна ли сте приятели?
— Имам чувството, че от цяла вечност. — Той напъха пешовете на ризата в панталоните, седна и прокара пръсти през късо остриганата си коса. — Знаеш ли защо са те изселили тук?
— Какво толкова има да знам? — учуди се момичето. — Ще ме пратят да работя, докато ми изтече присъдата. Така поне каза съдията. Оттогава никой не е отварял дума за това.
— А питала ли си се защо заедно с още двеста жени са ви качили на кораб и са ви пратили да си излежавате присъдата на цели две хиляди и шестстотин километра? Не ти ли се вижда странно да ви заточват на място, където няма заводи и работилници?
Кити се бе пресегнала да си вземе още хляб, ала ръката й падна безжизнено върху скута, а очите й се разшириха, при което се видя, че те само отчасти напомнят очите на Уилям Хенри: неговите бяха обточени с катраненочерни мигли, докато клепките на момичето приличаха на кристалчета.
— Ами да! — провлече тя. — Точно така! Бива ли да съм толкова глупава? Е, бях много болна, а преди това бях объркана и стъписана. В другия край на света наистина няма заводи и работилници. Няма и знатни особи, за които да бродираме жилетки… В сиропиталището в Кентърбъри вършех тъкмо това — везах. Какво намекваш, че са ни пратили тук, за да станем жени на каторжниците ли?
Ричард стисна устни.
— По-честно е да се каже, че сте пратени, за да им бъдете под ръка. Не твърдя, че знам защо точно властите са се заели с този експеримент, знам само, че от Англия са изселени доста хора, които са могли да създават неприятности. Избухвали са бунтове, мъже, които са нямали какво да губят, са бягали и са се укривали в провинцията. Ако същите тия мъже са на другия край на света, на Англия й е все едно дали ще вдигат бунтове и ще бягат. Не я застрашават с нищо. Тук трябва да се охраняват само надзирателите на каторжниците, жените и децата им, никой друг. — Той замълча и се взря право в очите на Кити. — Ако живеят без жени, мъжете оскотяват. Затова и жените са необходима съставка от дръзкия експеримент, чиято цел е да превърне другия край на света в огромен английски затвор. Поне така си мисля аз.
Сбърчила чело, Кити слушаше и се мъчеше да осмисли чутото: Ричард й обясняваше, че са я изселили тук единствено за да забавлява и утешава мъжете.
— Значи сме вашите пачаври — рече тя. — Затова ли моряците на „Лейди Джулиана“ ни наричаха леки жени? Пък аз си мислех, че ни викат така, понеже си мислят, че всички сме осъдени за проституция — умът ми не го побираше защо са решили така. Повечето от нас са осъдени за кражба или за укриване на крадени вещи, или пък задето са нападнали някого с нож. Някои жени се кълняха, че проституцията не била престъпление — ядосваха се, ако някой ги наричаше леки жени. А моряците всъщност са искали да кажат, че сме бъдещи леки жени. Така ли?
Той завъртя очи, погледна тавана и въздъхна.
— Е — рече накрая и се усмихна криво, — ако дъщеря ми беше жива, щеше да бъде горе-долу на твоите години. И сигурно точно толкова наивна — като добър баща щях да се погрижа за това. От какво семейство си, Кити? Какви са били родителите ти?
— Баща ми беше земеделец — арендатор в Елтам — отвърна гордо момичето и вирна брадичка. — Мама е умряла, когато съм била на две годинки, и татко нае бавачка, която да се грижи за мен. После се спомина и той — бях на пет години. Върнаха нивите на имението, понеже нямал наследник. Мен ме заведоха при енорийския свещеник, който ме прати в Кентърбъри.
— Едно дете ли беше?
— Да. Ако тате не беше умрял, щеше да ме изучи на четмо и писмо и да ме венчае за някой селянин.
— Вместо това си се озовала в приют за бедни и така и не си се научила да четеш и пишеш — рече внимателно Ричард.
— Вярно, не се научих. Имам чевръсти пръсти и набито око, възложиха ми да бродирам. Но и това скоро свърши. За везмото се искат малки ръце. Държаха ме, докато не навърших седемнайсет, после изведнъж израснах. Пратиха ме в имението Сейнт Пол в Детфорд — като слугинче в кухнята.
— И колко време работи там?
— Ами… докато ме арестуваха. Три месеца.
— И защо те арестуваха?
— В имението бяхме четири слугинчета: Бети, Ани, Мери и аз. Ние с Мери сме връстнички, Ани беше на шестнайсет години, Бети — на двайсет и пет. Най-неочаквано повикаха господаря и господарката в Лондон, а господин и госпожа Хобсън се напиха с портвайн. Готвачката се затвори в таванската си стаичка. Бети имаше рожден ден и каза да сме отидели всичките да се поразходим из магазините. Никога дотогава не бях влизала в магазин.
Божичко, какъв ужас! Той седеше точно като директора на сиропиталището, възрастен и властен, и слушаше смешния й разказ, а по лицето му не трепваше и мускулче. А разказът й си беше смешен, добре, че в съда не я накараха да обяснява всичко това.
— А пускаха ли те, Кити, да излизаш от сиропиталището?
— Не. Не съм излизала нито веднъж.
