— Но в имението Сейнт Пол в Детфорд все си имала почивен ден.
— Да, веднъж в седмицата по половин ден, но по различно време с другите момичета, затова се разхождах из полето. И на рождения ден на Бети ми се искаше да ида сред природата, но тя ми се присмя, че съм била селяндурка, понеже не съм била и стъпвала в магазин, затова отидох с тях.
— Изкуши ли се в магазина? За това ли става дума?
— Сигурно — отвърна Кити, но не особено убедено. — Бети взе бутилка джин и докато вървяхме, си пийвахме. Не помня магазините, не помня и да съм влизала в тях — помня само мъже, които крещяха, и приставите, които ни задържаха.
— Какво откраднахте?
— На делото казаха, че от един магазин сме били задигнали муселин, а от друг — карирана басма. Не знам и защо сме ги взели — бяхме облечени в рокли, общо взето, от същия плат. Съдът постанови, че десет метра муселин струва четири шилинга и шест пенита, макар че собственикът си повтаряше като курдисан цена от три гвинеи. Не ни съдиха за кражбата на басмата.
— А често ли си пийваше джин?
— Не, никога дотогава не бях слагала и капка в уста. Както и Мери, и Ани. — Тя потрепери. — Знам едно, никога вече няма да пия.
— Всички ли ви осъдиха на изселване?
— Да, за седем години. Почти веднага след съда ни натовариха и четирите на „Лейди Джулиана“. И другите сигурно са някъде тук. По време на пътуването все ми беше лошо — на всички им дойде до гуша и престанаха да се грижат за мен. Пък и на „Сюрприз“ беше тъмно като в рог.
Най-неочаквано Ричард се изправи, заобиколи масата, отпусна ръка върху рамото на момичето и го разтърка.
— Не се притеснявай, Кити, няма да говорим повече за това. Ти си си дете, само едно английско енорийско сиропиталище може да превърне една млада жена в дете.
Мактавиш нахълта като хала в стаята — току-що беше закусил сладко-сладко с два млади сочни плъха. Ричард потупа още веднъж Кити, погали и кучето и отново седна.
— Вече е време да пораснеш, Катерин Кларк. Не да изгубиш непорочността си, а да я съхраниш. Знаеш, тук няма имения и работилници. Ако беше останала в Порт Джаксън, щеше да се озовеш в женския лагер, но командващият на остров Норфолк — майор Робърт Рос, не желае да отделя жените. Прав е, отдели ли ви, само ще си навлече още ядове. Всяка от вас, жените, пристигнали със „Сюрприз“, трябва да бъде подслонена от мъж, който има колиба или къща, макар че някои ще отидат и в домове като дома на госпожа Лукас, за да помагат в къщната работа и в отглеждането на децата, други пък ще станат прислужници на офицерите, на пехотинците или на моряците от „Сириус“.
Кити пребледня.
— Твоя съм — отсече тя.
Той й се усмихна така, че й вдъхна увереност.
— Не съм изнасилвач, Кити, нямам намерение и да те тормозя с подмятания и ухажване. Ще те оставя тук като своя прислужница. Час по-скоро ще се постарая да ти построя отделна стаичка, за да не си пречим. Единственото, което искам в замяна, е да работиш според силите си. Правя и свинарник за прасето, което майор Рос ще ми даде, и сред отговорностите ти е да се грижиш и за свинята. А също за къщата, кокошките, когато ги получим, и зеленчуковата градина. При мен има един човек — Джон Лоръл, който пък обработва нивичката и върши тежката работа. Всички на острова ще те смятат за моя и това вече е достатъчна защита.
— Нямам ли друг избор? — попита Кити.
— Ако имаше, какво щеше да предпочетеш?
— Щях да предпочета да съм слугиня на Стивън — отвърна простичко момичето.
Не се промениха нито лицето, нито очите на Ричард, Кити обаче долови, че в душата му става нещо. Единственото, което й каза съвсем спокойно, бе:
— Това, Кити, е невъзможно. Не си мечтай за Стивън.
Денят мина със зашеметяваща бързина, по едно време на гости на Кити дойде госпожа Лукас, която бе леко запъхтяна.
— Зачевам още щом Нат си окачи панталона на кукичката — оплака се тя и седна тежко на стола. — До тук имам две деца, чакам трето.
— Какви са, момченца или момиченца? — попита Кити. Този разговор й беше по-приятен, отколкото сериозните теми, които Ричард избираше.
— Две момиченца близначки, на една годинка са и се казват Мери и Сара. Това го износвам по-различно, очаквам да е момче. — Госпожа Лукас започна да си вее с шапката, която сама си беше ушила. — Ричард ми каза как си споменала за някакво младо момиче на име Ани, което било някъде тук или всеки момент щяло да слезе от кораба. Мисля да го взема да ми помага, ако се добера първа до него… Ти как смяташ, при кого предпочита да живее — при семейство или при някой мъж?
— Сигурна съм, че ще предпочете вас, госпожо Лукас. Ани е като мен.
