Колкото и Кити да беше простодушна, това й се стори странно. Стивън не се държеше като заклет ерген. Но момичето се замисли и си даде сметка, че всъщност не знае как точно се държат заклетите ергени. И все пак от обяда в неделя бе разбрала, че мъжете предпочитат компанията на други мъже и се притесняват в присъствието на жени.
Във вторник дойде един редник пехотинец — повика я да иде в селището Сидни, за да разпознае мъжа, който я беше нападнал и ограбил. От къщата на Ричард не се откриваше кой знае каква гледка, затова Кити бе изумена от Артъровия дол, ширнал се пред нея. По склоновете на баирите от двете страни се зеленееха пшеница и царевица, покрай тях тук-там бяха кацнали къщи, плевни и навеси, имаше и вир, в който плаваха патици. Сетне най-неочаквано Кити излезе от долчинката и се озова сред дървени къщи и колиби, също сред улици без дървета, по-нататък се виждаше яркозелено мочурище, разделящо ги от по-големите постройки в подножието на хълма — момичето подмина и къщата на Стивън, но не я позна.
Двама офицери — Кити не правеше разлика между морски пехотинци и войници, — я чакаха пред голяма двуетажна сграда, където, както тя разбра след малко, бяха настанени пехотинците. Наблизо й редица бяха строени каторжниците, облечени в какви ли не дрипи, докато офицерите бяха като извадени от кутийка: с перуки, саби и триъгълни шапки. Всички каторжници бяха с ризи.
— Вие ли сте госпожица Кларк? — попита по-възрастният офицер и я прониза с воднистосиви очи.
— Да, уважаеми господине.
— На тринайсети август на пътя при Водопада ви е нападнал мъж, така ли?
— Да, господине.
— И се е опитал да ви насили, при което ви е разкъсал дрехите?
— Да, господине.
— И ти избяга в гората, за да се спасиш?
— Да, господине.
— А мъжът какво направи?
Кити отвърна с пламнали страни и широко отворени очи:
— Отпърво понечи да хукне подире ми, после обаче се чуха гласове. Грабна вързопа с вещите ми и завивките и тръгна в тази посока.
— И си спала в гората, така ли?
— Да, уважаеми господине.
Майор Рос се извърна към лейтенант Ралф Кларк, който пръв беше научил за случилото се от Стивън Донован, а после и от Ричард Морган. Сега му беше интересно да види как изглежда неговата съименница. С облекчение установи, че тя не е лека жена, а е мила и възпитана като госпожица Мери Бранам, от която някакъв моряк на „Лейди Пенрин“ се беше възползвал и която в Порт Джаксън беше родила момченце. Тя бе прехвърлена заедно с невръстния си син на остров Норфолк, а Кларк бе проявил интерес към нея, след като я видя да работи в офицерския стол. Мери Бранам беше очарователна и красива като жената на Кларк — неговата обичана Бетси. Сега, след като се беше уверил, че Бетси и невръстният Ралфи са живи и здрави в Англия, и най-вече след като се бе сдобил с уютна къща, Кларк се питаше дали на Мери няма да й е по-леко да се грижи само за един офицер и за една къща — момченцето вече беше проходило и вечно вършеше пакости. Точно така, щеше да помогне на Мери Бранам, ако я прибереше при себе си. От само себе си се разбираше, че няма да споменава за това в дневника, който пишеше най-вече за милата Бетси и който не биваше да съдържа нищо, в състояние да я смути или стъписа. Кларк можеше да си позволи някакви пренебрежителни забележки за ония проклетии — леките жени, но не и одобрение за някоя от каторжничките.
„Точно така!“ — помисли си, вече решил какво ще е бъдещето на Мери Бранам и на самия него, и погледна изпитателно майора.
— Лейтенант Кларк, преведи госпожица Кларк покрай редицата, нека посочи злосторника — нареди Рос, събрал всички наказвани някога каторжници.
Като й говореше благо, лейтенантът преведе Кити покрай свъсените мъже, сетне се върнаха при шефа.
— Тук ли е? — излая Рос.
— Да, уважаеми господине.
— Къде?
Кити посочи мъжа без зъби. И двамата офицери кимнаха.
— Благодаря, госпожице Кларк. Редникът ще ви изпрати до вас.
Така приключи разпознаването и Кити си тръгна окрилена.
— Том Джоунс втори — обясни й редникът.
— Господин Донован също предположи, че е той.
— Господин Донован им познава и кътните зъби.
— Много мил мъж — рече тъжно тя.
— Да, ядва се за обратен. Не е някоя изнежена женка. Веднъж видях как с един-едничък удар повали някакъв бабаит, хем беше по-едър от него. По-добре да не му се изпречваш пред очите, ако се разлюти.
— Вярно си е — съгласи се кротко Кити.
Така, забравила за Том Джоунс втори, се прибра, придружавана от редника.
Вечерно време Ричард продължаваше да се губи някъде, но както Кити разбра, невинаги играеше шах със Стивън. Беше приятел със семейство Лукас, с някакъв човек на име Джордж Гест, с редника пехотинец Даниъл Станфийлд, с други. На Кити й беше най-болно, задето никой от тези приятели не канеше и нея, което само й напомняше с нова сила, че не е нищо повече от слугиня. Искаше и тя да си има приятели, но не знаеше къде са Бети и Мери, а Ани бе отишла у Лукасови. За нея бе истинско мъчение да се запознае с другия помощник на Ричард — Джон Лоръл, който я беше изгледал на кръв и й беше изсъскал да не припарвала до домашните му птици и до нивата с житото.
