Ричард изчака, докато Кити заспи, и се преоблече в ризата, с която спеше. Дървеният материал за пристройката се трупаше, тая събота той смяташе да докара и камъните за основата. До месец щеше да се отърве от момичето, поне нямаше да му досажда в стаята, където спеше. Щеше да направи на пристройката и врата, от която да се излиза навън, а на вратата за стаята щеше да сложи резе, което смяташе да вземе от Фриман. Тогава вече отново можеше да си позволи свободата да спи гол и сам да си е господар. Кити. Беше родена през 1770-а, същата година, както и невръстната Мери. „Аз съм стар глупак, а тя е млада глупачка.“ Призна си го и последното, което видя, преди умората да надделее и да потъне в сън, беше свитото на кравай момиче върху съседното легло. Кити не се помръдваше, не издаваше и звук. Не хъркаше.
— Какво е „педал“ и „обратен“? — попита го тя на другия ден, когато Ричард се прибра на обяд да хапне нещо топло.
Той се задави със залъка, закашля се — наложи се Кити да го удари по гърба и да му даде да пийне вода.
— Извинявай — простена Ричард с насълзени очи. — Та какво ме питаше?
— Какво е обратен?
— Нямам никаква представа. Защо питаш? Лизи Лок ли ти е казала нещо? Тя ти го каза, нали? — подвикна Ричард, свъсен като буреносен облак.
— Лизи Лок ли?
— Госпожа Морган.
— Така ли се казва? Какво странно съчетание! Лизи Лок. Зарязал си я, нали?
— Като начало никога не съм бил с нея — натърти той, отклонявайки вниманието на момичето от обратните.
Очите на Кити блеснаха, очаровани.
— Но все пак си се оженил за нея.
— Да, в Порт Джаксън. Домъчня ми за нея и от най-благородни подбуди направих нещо, за което съжалявам горчиво.
— Ясно — рече Кити така, сякаш наистина й беше ясно. — Според мен често правиш от благородни подбуди неща, за които после съжаляваш. Например за мен.
— Защо реши, Кити, че съжалявам за теб?
— Наруших ти спокойствието — промълви искрено девойчето. — Надали си искал да взимаш слугиня, просто майор Рос е казал, че трябва да подслоните по една от нас. Изпречих ти се пред очите и ти реши да прибереш мен. — Нещо в очите на Ричард я накара да замълчи, тя понаведе главица и го погледна замислено. — И без мен си живял добре — допълни с плах гласец. — Живял си добре без мен.
В отговор той се изправи и занесе паницата и лъжицата при долапа.
— Няма такова нещо — рече й с усмивка, от която й се сви сърцето, — животът никога не е добър, докато не свърши. Пък и когато Бог ми праща дарове, никога не ги отказвам.
— Кога ще се прибереш? — изкрещя Кити на гърба му, който се отдалечаваше.
— Рано, със Стивън — викна той в отговор, — извади картофи.
Ето какъв беше животът: да вадиш картофи.
Всъщност обаче на Кити й беше хубаво в градината и тя с радост работеше там, стига да можеше да се откопчи от оная проклета свиня, от която глава не можеше да вдигне. Беше дошла вече бременна от държавния нерез и беше ненаситна като стръвница. Ако беше запазила достатъчно здрав разум, за да се запита какво означава да си излежава присъдата, преди Ричард да й го беше обяснил — тя за нищо на света не би предположила, че ще се грижи за четиринога проклетия като лакомата Огъста. Ричард вечно се губеше някъде и момичето трябваше само да се научи какво е да вземеш брадвата и да насечеш палмови и папратови стебла, да обелиш кората и да дадеш ярмата на Огъста, която на мига излапваше всичко до шушка. Освен това Кити носеше от плевнята кошове царевица и баеше някакви бабешки магии от Кент на царевицата в тяхната нивичка, за да расте още по-добре. Щом животното сега нямаше насита, какво ли щеше да стане, когато родеше десетина прасенца?
Трите месеца, през които беше помагала на готвачката в кухнята на имението Сейнт Пол в Детфорд, се оказаха безценни — макар и да не й бяха разрешавали да готви, тя бе наблюдавала с интерес и сега виждаше, че е напълно по силите й да се справя с оскъдните продукти, на които можеха да разчитат на остров Норфолк. Не разполагаха с мляко, понеже тук нямаше крави, а млякото от козите едвам стигаше за пеленачетата и децата. Откакто птиците бяха отлетели от хълма Пит (въпреки че Кити само бе чувала за тях, бе пристигнала твърде късно, за да ги опита), почти не вкусваха прясно месо, затова пък имаше какви ли не зеленчуци, от зелен фасул до зеле и карфиол през зимата, Ричард беше прибрал и добра реколта нахут, а след пристигането на „Юстиниан“ всеки божи ден слагаха на трапезата хляб. На Кити най-много й липсваше чашата чай. На „Лейди Джулиана“ бяха давали на каторжничките и чай, и захар — някои предпочитаха да си измолят от моряците малко ром, но повечето се наслаждаваха на подсладения чай повече, отколкото на всичко друго. Кити, на която вечно й беше зле, не връщаше, кажи-речи, единствено чая и сега той й липсваше ужасно.
Та когато Ричард се прибра заедно със Стивън, девойката вече беше сварила картофи и осолено говеждо и беше готова да ги пренесе на масата заедно с кукурузения хляб, подправен с щипка пшенично брашно.
Те нахълтаха в стаята, нарамили какви ли не грънци и кутии.
