— Днес капитан Анестис опъна сергия на плажа — обясни Ричард, — на нея намерих всичко, което ми трябваше. Грънци, тенджера за топла вода, тигани, котлета, ламаринени легени и корита, калаени чинии и канчета, ножове и лъжици, небелена басма и — когато попитах — дори шмиргелова прах. Виж, Кити! Купих четвъртинка малагарски черен пипер на зърна и хаванче с чукало — да го счукваш. — Той остави с трясък върху полицата квадратно сандъче. — А за теб взех китайски чай.
Кити се хвана за лицето и погледна Ричард с насълзени очи.
— Майко мила! Сетил си се за мен?
— Че защо да не се сетя? — изненада се той. — Знаех, че ти се е припило чай. Купих и чайниче. Няма да е трудно да си го подслаждаш. Ще ти отсека стрък захарна тръстика и ще ти го накълцам на ситно. После е достатъчно да го намачкаш с чука и да го кипнеш, за да се получи сироп.
— Но това струва пари! — възкликна тя възмутена.
— Ричард, моето момиче, е душа човек — намеси се и Стивън, след което започна да поема нещата, които Ричард разтоварваше от каручката. — Трябва да отбележа, приятелю, че се справи учудващо добре, като знаем с кого си имаш работа. Ник Анестис се пазари като циганин.
— Дадох му златна монета — отвърна Ричард, след като отново влезе в къщата. — Когато му плащат с разписки, Анестис трябва да чака доста, докато ги осребри, а златото си е злато. Щом го видя, щеше да се разтопи от щастие.
— А с колко злато разполагаш? — полюбопитства Стивън.
— С достатъчно — отвърна спокойно Ричард. — Пък и наследих малко от Айк Роджърс.
Стивън го зяпна изумен.
— Затова, значи, Ричардсън не се напъваше много-много, когато лейтенант Кинг му нареди да бие сто камшика на Джоуи Лонг, задето му е съсипал най-хубавия чифт обуща! Божичко, Ричард, тук пръст имаш ти. Сигурно си бутнал нещичко на Джеймисън и си му казал, че Джоуи е твърде крехък душевно и няма да издържи на такъв бой.
— Джоуи се грижеше за Айк. Сега пък аз се грижа за Джоуи.
Седнаха около масата, за да уважат храната, макар че и на тримата им беше втръснало да ядат все едно и също.
— Доколкото разбрах, днес цял ден си бил на Шарлотина нива и сигурно не си чул какво стана с нападателя на Кити — подхвана Стивън, след като се нахраниха и Кити вече миеше щастлива паниците и лъжиците в новия тенекиен леген: край на кофата!
— Така си е, не съм чул. Казвай.
— Томи се ядосал, че са го закачили с веригите за хромелите, и нощес взел, моля ти се, че разбил ключалките върху белезниците и избягал в гората — сигурно е отишъл при Грей.
— Ще умрат от глад. Птиците отлетяха.
— И аз така мисля. В крайна сметка пак ще се озоват при хромелите.
Ричард се изправи и прегърна през раменете Стивън, който също бе станал от масата, след което го поведе към вратата, така че Кити да не ги чува.
— Кажи на майора — изшушука му той, — че май пак кроят заговор. Драйър, Франсис, Пек и Пикет, изглежда, са задигнали захарна тръстика и са я пресадили някъде на тайно място — и четиримата се навъртаха около сергията на Анестис и подпитваха дали му се намират неща като медни казани и тръби.
— Защо не кажеш сам на майора? Нали ти се занимаваш с тези неща?
— Точно заради това предпочитам да му каже друг. В това отношение, Стивън, си отварям очите на четири. Ида ли аз при майора, току-виж си помислил, че си съчинявам колкото да прикрия собствената си вина.
„Какво ли си шушукат? — недоумяваше Кити, докато бършеше с кърпата паниците и лъжиците и ги редеше по полицата, преди да се заеме с миенето на новите калаени чинии, канчета и прибори за хранене. — Наистина само им преча!“
Макар че светът й все така се състоеше от четирите декара на Ричард, Кити бе затънала в работа, та дори и да помисли да тръгне да разглежда. Ако не броим неделните служби, беше ходила в Сидни само колкото да разпознае своя нападател и от притеснение не се беше и сетила да се оглежда наоколо. Но като селско чадо се чувстваше прекрасно: Ричард надали би могъл да избере жена, която би приела по-радушно от Кити начина на живот, който й предлагаше.
