— Е, все ще то преживеем някак, все пак става дума за работа — подметна Ричард и пренесе една от раклите на място, където според него Ан-Мари нямаше да пожелае да сложи нищо от вещите си. — Още съжалявам, че премести леглото долу — допълни той. — Можеше и да го оставиш в мансардата, нали Уили е решил да живее в сутерена.
— Ако получиш работа в Бат, е все едно — натърти младата жена с необорима логика. — Пак ще се местим.
— Така си е.
— Не е ли прекрасно, че си имам отделна стая за писалището! — изгука Ан-Мари. — Умирам си да пиша писма, а горе човек нямаше къде да се завърти.
Ричард отиде в стаята зад спалнята и погледна самотното писалище.
— Не е зле да купим още покъщнина, да му прави компания. Странно нещо! Никога досега не ми се е налагало да обзавеждам жилище, дори докато живеехме с Пег на Темпъл Стрийт.
— С Пег ли?
— Жена ми. Почина — отсече Ричард и изведнъж усети, че му се пие. — Ще ида да се поразходя, докато ти си пишеш писмата.
Тя обаче го последва долу, където бяха всекидневната и кухнята. Във всекидневната имаше четири дървени стола и една маса, а в кухнята — плот и примитивно огнище. Дали Ан-Мари знаеше да готви? Дали щеше да й остава време да го прави, щом всеки следобед и всяка вечер беше с госпожа Бартън, която си беше поспалана?
На прага младата жена се вдигна на пръсти и го целуна.
— Виж ти! — екна престорен глас. — Господин Морган, нали така?
Ричард се откъсна рязко от младата жена, която продължаваше да го целува, и се извърна, за да види господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън, който се бе изтъпанил на някакви си три крачки в целия блясък на цикламеното кадифе, извезано с черно-бели шарки. Ричард усети как настръхва целият, ала заради Ан-Мари все пак се въздържа и не направи онова, което му идеше да стори — да обърне гръб на Сийли Тревилиън и да продължи нататък по улицата.
— Същият, господин Тревилиън — отвърна той.
— Това ли е жена ви, за която всички мълвят? — изтананика контето, издул възхитено начервени устни. — Наистина е очарователна.
— Какво търсиш тук! — тросна се все така наежен Ричард.
— Как какво, драги ми приятелю, дошъл съм на фризьор — казва се господин Джойс, сигурно го знаеш. Живее до вас, именно от него научих, че си се оженил и си дошъл да живееш тук. — Той извади дантелената си носна кърпа и я долепи лекичко до челото си. — Какъв топъл ден за края на септември, нали?
— О, драги ми господине, заповядайте, влезте — изгука Ан-Мари и направи реверанс сред бухналите си фустанели. — Сигурно ще се почувствате по-добре, ако си починете в прохладата на нашата всекидневна. — Тя въведе неканения гост и го сложи да седне на един от столовете, сетне му завя с края на престилката си. — Ричард, скъпи, имаме ли какво да предложим на господина? — попита французойката със сладък глас, явно възхитена от толкова много стил.
— Не, нямаме, докато не купя от „Черният жребец“ бира — отвърна доста грубо Ричард.
— Тогава ще ти донеса една кана за бира и втора, по-малка, за слаба бира — рече младата жена и закърши снага към кухнята, като не пропусна да понадигне поли и да покаже на Сийли тъничък глезен.
— Нямам причини да съм ти особено благодарен, Морган — подхвана Сийли веднага щом останаха сами. — Заради ония изсмукани от пръстите небивалици, които си скалъпил за мен, се наложи да проведа няколко твърде неприятни разговора с шефа на Акцизното управление. Недоумявам с какво съм те засегнал, докато поправяше казаните на господин Кейв, но едва ли съм те обидил чак толкова, та да ходиш да разправяш на главния инспектор разни опашати лъжи за мен.
— Това не са лъжи — отсече с равен глас Ричард. — Видях те на светлината на пълната месечина в ясна нощ, чух и името ти — усмихна се той. — И понеже си имал неблагоразумието да говориш без недомлъвки с господин Кейв и господин Торн в присъствието на друг човек, сега, волю-неволю, ще си теглиш последиците, задето си сгазил лука, господин Сийли Тревилиън.
Ан-Мари се върна, понесла две празни кани.
— Нали ще пийнете бира, драги ми господине? — обърна се тя към госта.
— В този час на деня — с удоволствие — отвърна господин Тревилиън.
С по кана в ръка Ричард се запъти към „Черният жребец“, а Ан-Мари се разположи на другия стол и подхвана разговор с толкова представителния господин.
Щом се върна, Ричард установи, че само се е разкарвал — господин Тревилиън стоеше на верандата и целуваше в захлас ръка на французойката.
— Надявам се да ви видя отново, monsieur — изчурулика тя и лицето й с трапчинките се озари от свенлива усмивка.
— О, на всяка цена, обещавам — подвикна той с фалцет. — Не забравяйте, че фризьорът ми живее до вас.
Ан-Мари вдигна длан към устата си.
— Майко мила, госпожа Бартън! Ще взема да закъснея!
Господин Тревилиън й предложи ръка.
— Тъй като тя ми е добра позната, госпожо Морган, разрешете да ви изпратя до нейния дом.
