— Защо не заживеем заедно? Госпожа Хейл се изнася от долния етаж, а наемът за двата етажа е само половин крона на седмица — бихме могли да пренесем спалнята долу, за да не изкачваме толкова много стъпала, и да преместим Уили тук или долу в сутерена. И той ще помогне с наема — сега плаща един шилинг. О, колко хубаво ще бъде и ние да си имаме дом като хората! Кажи да, Ричард, много те моля!
— Нямам работа, скъпа — пророни той през длани.
— Но нали аз имам — при госпожа Бартън, пък и ти скоро все ще намериш нещичко — взе да го успокоява Ан-Мари. — Много те моля, Ричард! Ами ако тук се нанесе някой гаден тип? Как ще се браня от него?
Той свали ръце от лицето си и я погледна.
— Можем да кажем, че сме женени, така ще изглежда по-почтено.
— Женени ли?
— Колкото заради съседите, cher Ричард. Хайде, де! Моля те!
Беше му трудно да разсъждава трезво, от бирата му се гадеше. Все пак понапъна размътеното си съзнание и се запита дали наистина не е най-добре да заживеят заедно. Вече му беше дошло до гуша от пивницата.
— Добре — склони накрая.
Ан-Мари заподскача грейнала на леглото.
— Още утре! Уили ще помогне на госпожа Хейл да се изнесе още днес, после ще помогне и на мен. Утре!
При вестта, че Ричард ги напуска, родителите му направо се вцепениха, но само се спогледаха и решиха да не се възпротивяват. След като се прибереше, синът им пиеше, докато си легне — повече от всякога. Ако се пренесеше в Клифтън, щеше да му се наложи да плаща поне част от изпитото.
— Няма как да откажа на сина си онова, което му принадлежи тук — завайка се Дик.
— Вярно си е, то винаги му е под ръка — съгласи се Маг.
И така, Дик му даде ръчната количка, с която караха стърготините и хранителните продукти, и загледа как Ричард товари свъсен на нея две ракли.
— Ами инструментите?
— Пази ги — отвърна троснато по-младият мъж. — Съмнявам се да ми трябват в Клифтън.
Къщата, където госпожица Латур и Уили Инсел живееха под наем, се намираше между други две долепени до нея къщи на Клифтън Грийн Лейн недалеч от Кладенеца на Джейкъб. Личеше си, че някога трите постройки всъщност са били една къща: стълбите бяха прекалено тесни, отделните части бяха разделени с грубо сковани прегради — колкото хазяите да прибират повечко пари от наем. Вярно, преградите тук стигаха чак до тавана, ала между дъските пак имаше процепи, през които преспокойно се чуваше, ако някоя жена крещи у съседите. Мансардата на Ан-Мари се възправяше като едничка вита вежда и това им бе позволявало да се усамотят, както забеляза Ричард, докато гледаше прелестното ложе на любимата си един етаж по-долу.
— Вече всички ще знаят кога се любим — отбеляза той кисело.
Ан-Мари сви рамене.
— Цял свят се люби, cher Ричард. — Не щеш ли, тя възкликна и бръкна в дамската си чантичка. — Изхвърча ми от главата! Получи се писмо за теб.
Той пое сгънатия лист и се загледа заинтригуван в печата — не познаваше подателя. Ала името на Ричард Морган беше изписано отпред съвсем четливо, с калиграфския почерк на писар. В писмото се казваше:
„Драги ми господине,
Благодарение на милата госпожа Хърбърт Бартън научих вашето име. Ако не ме лъже паметта, сте майстор на оръжие. В случай че това е така и бъдете в състояние да ми представите добри препоръки, а може би и да ми покажете какво умеете, съм готов да ви наема на работа. Бъдете така добър са се явите в девет часа сутринта на 30 септември в жилището ми на адрес Уестгейт № 10 в Бат.“
Имаше и подпис, положен с несигурна, разтреперана ръка — Хорейшо Мидър. Кой, дявол го взел, беше тоя Хорейшо Мидър? Ричард смяташе, че познава по име всеки майстор оръжейник между Рединг и Уеймът, а не беше чувал за никакъв господин Мидър.
— Какво става? От кого е писмото? — попита Ан-Мари и опита да надзърне през рамото му.
— От един майстор на оръжие в, Бат, казва се Хорейшо Мидър. Предлага ми работа — примига Ричард. — Вика ме на трийсети сутринта, което ще рече, че утре трябва да замина.
— О, това е един приятел на госпожа Бартън! — изчурулика французойката и плесна с ръце от радост. Сетне сведе очи, така че дългите й мигли хвърлиха сянка върху страните й. — Споменах й за теб, cher Ричард. Нали не се сърдиш?
— Щом става дума за работа, пет пари не давам на кого какво си споменавала — отвърна Ричард, след което я вдигна и я метна във въздуха.
— Ама наистина ли трябва да заминеш утре? — нацупи се Ан-Мари. — Казах на всички наоколо, че сме женени и си дошъл да живееш при мен. Само да знаеш колко покани да им гостуваме получих! — Тя се намуси още повече. — Сигурно ще ти се наложи да останеш в Бат и в петък вечер. И ще те видя чак в събота!
