Навън беше ясно, здрачът сякаш изпълваше небето с нежно сияние. Ричард вървеше толкова бързо, че Инсел едвам смогваше да не изостане, и от миг на миг се вбесяваше все повече.
Предната врата беше отключена и той се пъхна безшумно вътре.
— Стой тук, докато те повикам — изшушука Ричард на Уили и скръцна със зъби. — Кучка ниедна! Да се хване не с друг, а с тоя мухльо Сийли! Със Сийли, представяш ли си!
Стисна пестници и тръгна нагоре по стълбите.
Колкото да завари в спалнята сценка като от класически фарс. Похотливата му любима лежеше в кревата, навирила нозе, а Сийли беше върху нея, облечен с обточена с дантелки риза. Правеха обичайните за такива случаи движения, Ан-Мари стенеше едва чуто от удоволствие, а Сийли пъшкотеше гръмогласно.
Ричард си въобразяваше, че е подготвен за онова, което ще завари, ала при тая комична гледка така се вбеси, че в главата му сякаш не остана и капчица здрав разум. До едната стена имаше камина със сандък въглища отстрани и чукче, с което да се трошат по-едрите буци. Още преди ония двамата на леглото да са се усетили, Ричард прекоси стаята, грабна чука и се изправи с лице към тях.
— Я ела насам, Уили! — провикна се колкото му глас държи. — А, не, не мърдайте! Нека свидетелят ми ви види така.
Инсел влезе и зяпна налятата гръд на Ан-Мари.
— Готов ли си, господин Инсел, да свидетелстваш, че си видял как жена ми върши оная работа с господин Сийли Тревилиън?
— Да! — простена разтреперан момъкът.
Ан-Мари беше казала на Тревилиън, че Ричард вечно е пиян-залян, ала колкото и да бе репетирал тая сценка, той не си беше представял какво е да видиш пред себе си едър като канара мъжага, който не може да си намери място от гняв. Сдържаният далавераджия, който инак се владееше безупречно, усети как пребледнява като платно. Майко мила! Тоя Морган ще вземе да го пречука!
— Мръсница ниедна! — разкрещя се като обезумял Ричард и се обърна да изгледа кръвнишки Ан-Мари, не по-малко уплашена от Тревилиън. Разтреперана като листо, тя се дръпна назад към таблата на леглото. — Пачавра с пачавра! — Той премести яден поглед от жената към перваза на прозореца, където бяха оставени портфейлът, часовникът и кесийката към него на Тревилиън. — Къде ви е свещта, драга ми госпожо? — изфуча Ричард. — Леките жени привличат клиенти, като слагат свещ на прозореца, а вашата нещо не я виждам! — Отстъпи назад, олюля се, седна тежко в края на леглото и допря чука до челото на Тревилиън. — Колкото до теб, Сийли, ще те съдя, задето си ми отнел жената.
Тревилиън се опита да се измъкне, ала Ричард го стисна с все сила за рамото и го чукна лекичко с чука по плувналото в пот чело.
— А, без тия, Сийли! Никъде няма да ходиш. А си почнал да се дърпаш, а ще оцапаш с кръвта си прелестните бели завивки.
— Какво правиш? — попита, уплашена до смърт, французойката. — Пиян си, Ричард. Много те моля, не го убивай! — изписка тя истерично. — Остави чука, Ричард! Остави го! Не го убивай, чу ли! Остави чука!
Ричард наистина го остави с презрително сумтене, но така, че да е по-близо до него, отколкото до Тревилиън.
„Напъни си мозъка! — заповтаря си през това време Сийли Тревилиън. — Хайде, понапъни се. Иде му да ми види сметката, но по душа не е убиец — помъчи се да отклониш вниманието му, да го успокоиш някак, обърни нещата така, както искаше!“
— Много те моля, недей! Не ме убивай — изскимтя той.
— Я млъквай, гнидо презряна! — нареди му Ричард, после сред писъците на ужасената Ан-Мари пак вдигна чука, но колкото да оправи с тъпото ризата на Тревилиън и да му покрие шкембето. Сетне погледна изумен французойката. — Това ли предпочете пред мен? Майко мила, явно си доста сребролюбива! — Замахна светкавично с ръка, сграбчи Тревилиън за гръкляна и след като го вдигна във въздуха, го тури да коленичи върху леглото. — Ето, драги им господинчо, имам свидетел, че си ми откраднал жената. Смятам да те съдя за… — Той се подвоуми и накрая изтърси първото хрумнало му число: — За хиляда лири стерлинги нанесени щети. Никак не обичам ролята на рогоносеца, особено пък когато рога ми е надянал негодник като теб, Сийли Тревилиън. Искал си да платиш за услугите на жена ми? Е, тарифата скочи малко.
„Понапъни си мозъка, Сийли, хайде, понапъни го! Сега тоя кретен говори повече, поукроти се. Най-сетне ромът забавя движенията му.“
Сийли навлажни устни и изтърси думите, които предварително си беше репетирал:
— Признавам, Морган, че си в правото си да ме съдиш, признавам и че съм ти нанесъл щети, които ще се наложи да покрия. Но дай да се разберем като хора, какво да се мъкнем по съдилищата! Майка ми и брат ми!… Я помисли за жена си… помисли за доброто й име. — Той стрелна с хитри очички Ан-Мари, която още стоеше, долепила гръб о стената. — Момиче от простолюдието, което си вади хляба като камериерка на почтена дама… ти пък нямаш работа, разчитате на онова, което изкара тя. Тръгнем ли да се разправяме по съдилищата, ще опетним името й, всички ще я отритнат.
