Двамата тръгнаха, доближили глави. Той дрънкаше празни приказки, тя пък се заливаше от смях. Ричард ги изпроводи с поглед, докато се скриха зад ъгъла, при недостроените къщи, изръмжа ядно и подкара ръчната количка — трябваше да я върне на баща си. Ама че смешна беше френската му кучка! Така значи, ще прави мили очи на тая отрепка Сийли Тревилиън само защото се е издокарал в цикламено кадифе, извезано от някое клето ратайче, което не е получило за египетския си труд и грош!
Дилижансът за Бат тръгваше всеки ден по пладне от странноприемница „Агнето“ и изминаваше разстоянието за четири часа срещу четири шилинга за място вътре в дилижанса и два шилинга — на капрата. Макар и Ричард да беше цепил косъма на две и да бе пестил през шестте месеца, докато бе работил при господин Томас Кейв, почти не му бяха останали пари, а пътуването до Бат сигурно щеше да му излезе към десет шилинга, които той трудно можеше да си позволи. Така и не се беше разбрал с Ан-Мари за разходите по общото домакинство и вчера бяха обядвали и вечеряли в „Черният жребец“, където беше по-скъпо, отколкото в пивницата на баща му — французойката не предложи да помогне със сметката, нито възропта, задето той се черпи с ром. Тя пи портвайн.
Затова и Ричард реши да тръгне на ранина към другия край на Бристъл, така че да успее да си вземе от местата по два шилинга на капрата — волю-неволю щеше да се изложи на стихиите, добре че днес едва ли щеше да вали.
Станциите, където дилижансите сменяха конете, бяха оживено място с просторен вътрешен двор, там кочияши и коне, повлекли подире си сбруята, сновяха припряно напред-назад, конярите се стрелкаха във всички посоки, а келнерите обикаляха с подноси със закуски и освежителни напитки за пътниците за и от Тонтън през Бриджуотър, за Глостър през Страуд, Суиндън и още къде ли не в околността. Ричард научи, че впрягът от шест коня още не е откаран при дилижанса, плати два шилинга за място на капрата и отиде да почака при една от стените, докато повикат пътниците за Бат.
Продължаваше да чака, когато през портата нахълта Уилям Инсел и запъхтян, се заоглежда трескаво.
— Уили!
Момъкът дотърча при него.
— Ох, слава богу, слава богу — простена той със сетни сили. — Притесних се да не би да съм те изтървал.
— Какво се е случило? Нещо с Ан–Мари ли? Да не е болна?
— Не, не е болна — отвърна Инсел, ококорил воднисти очи. — По-лошо!
— По-лошо ли? — стисна го Ричард с все сила за ръката. — Да не е мъртва?
— А, не! Но си уговори тайна среща със Сийли Тревилиън!
Защо ли Ричард изобщо не се изненада?
— Карай нататък.
— Той дойде при фризьора, дето живее до нас — най-малкото така каза, но след малко довтаса на нашата врата и почна да чука — още не се бях качил по стълбите от сутерена, когато Ан-Мари му отвори. — Младежът избърса капчиците пот по челото си и погледна умолително Ричард. — Умирам от жажда. Тичал съм през целия път.
Ричард извади от кесията си пени за халба бира и Инсел я изпи на един дъх.
— Е, това вече е друго!
— Разправяй нататък, Уили. Дилижансът ми потегля всеки момент.
— Изобщо не се криеха, да си рече човек, че са забравили, дето и аз съм в къщата. Тя го попита дали искал да прави оная работа с нея и той отвърна, че да. После, нали си я знаеш, тя започна да го увърта и да разправя, че моментът не бил подходящ, току-виж си се върнел. Рече му: шест часът довечера, после можел да остане и да пренощува при нея. И така, оня ниедник отиде при Джойс фризьора в съседната къща, чувах го как боботи през стената. После изчаках Ан-Мари да се качи горе и хукнах да те търся. Момъкът впери очи като на пребито псе в Ричард, явно очакваше одобрението му.
— Бат! Бат! — провикна се някой.
Ами сега! Ричард на всяка цена трябваше да получи работата! Същевременно обаче бе възмутен като мъж, че Ан-Мари е предпочела пред него не друг, а Сийли Тревилиън — Сийли Тревилиън, моля ви се! Какъв срам и позор! Той изправи гръб.
— Нямам какво да търся в Бат — отсече покрусен. — Ела, ще идем при баща ми и ще изчакаме там. А в шест часа ще поднесем доста неприятна изненада на госпожица Латур и на господин Сийли Тревилиън. Дори и да не види отвътре съдилище, ще има да помни дълго тая вечер.
„Как — запита се Дик, който начаса надуши, че става нещо ужасно, но не знаеше какво да стори, за да предотврати бедата, — как да откажа на сина си ром. Какво ли става и защо той не обелва и дума? И тая мижитурка Инсел, дето все му се умилква — не че ще му навреди с нещо, но определено не е приятел като за Ричард. Ох, Ричард, Ричард, ще вземеш да загазиш с тоя ром!“
В шест без малко, тъкмо когато Маг се готвеше да пренесе вечерята на посетителите, а те си бяха доста, Ричард и Инсел станаха от масата; „Виж го ти него как носи на алкохол! — изуми се Дик, когато синът му мина по права линия, без изобщо да плете крака, през цялото заведение, следван по петите от оная отрепка Инсел. — Синът ми е мъртво пиян, чувствам, че се ще се забърка в някоя каша, а не мога да му помогна!“
