Точно така, гневът на Морган малко по малко се разсейваше, на него сякаш изведнъж му прилоша, той се обърка — явно не знаеше какво да прави.
— Тя ти е жена, Морган, тя в къщата изкарва насъщния. Какво да се прави, изкуши се от предложението ми — казах, че ще й дам повече пари, отколкото изкарва за месец. Какво да се прави, женска му работа! Знаеш, жените са си нисши същества, човек не може да им има вяра.
На Ричард му беше на езика да каже, че тая пачавра не му е никаква жена, после обаче видя огромните й черни очи, плувнали в сълзи. В миг възмущението бе изместено от състрадание.
Тревилиън продължаваше да дърдори като навит:
— Ето, признавам си най-чистосърдечно, че съм виновен, но остави ги съдилищата, дай да се разберем като мъже: още тук и още сега, Морган, тук и сега! Хиляда лири няма да получиш, но хайде, от мен да мине, ще ти броя петстотин. Много те моля, Морган, съгласи се да ти дам клетвена разписка за петстотин лири, и да се разделим по живо, по здраво!
Ричард се поколеба. Дилижансът за Бат отдавна беше заминал, а заедно с него бе угаснала и надеждата той да си намери работа — кога ли пак щеше да му се отвори възможност да се хване някъде? Затвори очи, ала главата му тутакси се завъртя, прилоша му и той побърза да ги отвори и примига няколко пъти.
— Предложението е справедливо, Ричард — намеси се плахо Уили Инсел.
— Добре тогава — отсече Ричард и стана от леглото. — Обличай се, Сийли, че си голям смешник с тия крачета като спици.
След като облече набързо нефритенозеления плюшен костюм, извезан с пауновосиньо, Тревилиън последва Ричард в другата стая и седна на писалището на Ан-Мари. С надеждата и той да се облажи малко покрай крупната сума, изсипала се сякаш от небето върху Ричард, Уили Инсел също отиде при тях — и през ум не му минаваше, че Ричард няма никакво намерение да осребрява клетвената разписка. Единственото, което искаше, бе да попритисне до стената Сийли Тревилиън, за да му е за урок, и да го накара да се поизпоти не само сега, но и в бъдеще.
Клетвената разписка беше за петстотин лири стерлинги, които да се изплатят на Ричард Морган от Клифтън, отдолу се мъдреше и подпис: Дж. Тревилиън.
Ричард я погледа, погледа, пък я скъса.
— Хайде отново, Сийли — рече той. — Ще ми я подпишеш с всичките, а не само с някои от имената си.
Както стоеше в горния край на стълбището, Ричард не издържа на изкушението и подритна с върха на обувката по мършавия задник Тревилиън, който се затъркаля надолу и дори направи едно кълбо. Просна се върху дюшемето на долната площадка с тътен, който отекна като гръмотевица. Докато стигне в антрето, вече пищеше като попарен. От хладнокръвния далавераджия не бе останал и помен! Дръпна с все сила вратата, изскочи като тапа навън и се пльосна с вой и стенания на улицата.
Ричард залости вратата и се върна в спалнята при Ан-Мари, но вече без Уили Инсел, който се затътри долу в сутерена си.
Младата жена не се беше и помръднала. Загледа как Ричард прекосява помещението и вдига чука.
— Би трябвало да те убия — рече й уморено, заслушан във врявата, която стенещият Тревилиън вдигаше отвън на улицата.
Французойката сви рамене.
— Няма да ме убиеш, Ричард. По душа не си убиец дори когато си мъртво пиян. — В ъгълчето на устата й заигра усмивчица. — Но Сийли реши, че ще му видиш сметката. Каква изненада за тоя надут пуяк, толкова самоуверен, толкова влюбен в усложненията.
Покрай тези думи Ричард би трябвало да се досети, че Ан-Мари познава Сийли Тревилиън не само от тая случайна среща в леглото и че явно го е виждала и преди, ала на входната врата се задумка толкова силно, че той се разсея.
— Сега пък какво има? — попита и слезе долу. — Да! — извика през залостената врата.
— Господин Тревилиън си иска часовника — отвърна някакъв мъж.
— Предай му на господин Тревилиън, че ще си го получи, след като бъда удовлетворен — кресна Ричард и пак се върна с тежка стъпка горе. — Искал си часовника, моля ти се — обясни на Ан-Мари.
Часовникът пак си лежеше там, където бе и преди Ричард да нахълта с гръм и трясък в стаята — върху перваза на прозореца, само дето сега портфейла и кесийката към часовника вече ги нямаше.
— Дай му го, mon cher — обади се ни в клин, ни в ръкав французойката. — Метни му го през прозореца.
— Дрън-дрън, да съм му го метнел! Ще си го получи, но когато реша аз. — Той го вдигна и взе да го върти и оглежда. — Добра изработка, дума да няма! Стомана. Последен писък на модата, изключително контешки.
Часовникът се озова заедно с клетвената разписка в джоба на сюртука му.
— Изнасям се от тук — оповести Ричард. Чувстваше се много зле.
Французойката скочи като ужилена от леглото, облече на две на три една рокля и нахлузи обувките на бос крак.
— Чакай, Ричард! Уили, Уили, ела да ми помогнеш! — провикна се тя.
Момъкът промуши глава точно когато двамата вече бяха при входната врата.
— Какво правиш, Ричард? Чакай, бе, човек!
— Ако се притесняваш от Сийли, излишно е — отвърна Ричард и след като излезе на улицата, си пое дълбоко от свежия въздух. — Него вече го няма. Представлението свърши преди две-три минути.
