Тръгна към хълма Брандън, Ан-Мари заситни от едната му страна, Уили от другата — три размазани силуета в непрогледния мрак, спуснал се наоколо. Тук нямаше улично осветление.
— Какво ще стане с мен, ако ме напуснеш, Ричард? — проплака Ан-Мари.
— Пет пари не давам, да става, каквото ще. Оказах ти тази чест да оставя Сийли да си мисли, че си ми жена, но и дума не може да става да си имам вземане-даване с никаквица като теб. Е, не се е свършил светът, де! Какво толкова ще се промени за теб! Още си на работа, ние със Сийли се погрижихме да не пострада доброто ти име — усмихна се той тъжно. — Добро име ли? Я се погледни, пачавро мръсна!
— Ами аз? — простена Уили, сетил се за петстотинте лири.
— Ще бъда в „Гербът на Купър“. Няма как, трябва да сме заедно, докато не мине делото за измамата с акцизите.
— Хайде да те изпратим до хълма — предложи Уили.
— Няма да ме изпращате доникъде. Отведи госпожицата в дома й. Не е безопасно.
И така, те се разделиха в нощта, единият мъж и жената се върнаха на Клифтън Грийн Лейн, другият пък продължи нататък по пътеката към хълма Брандън, без изобщо да се замисля за дебнещите опасности. Госпожа Мери Мередит спря пред входната врата на дома си, доволна, че се е прибрала по-живо, по здраво, ала и изумена от безстрашието на човека, изоставен от своите спътници. Бяха си говорили тихичко и оставяха впечатлението, че се разбират чудесно, ала жената нямаше никаква представа кои са. Вече беше късно и лицата им не се виждаха в септемврийската нощ.
Ричард нахълта вкъщи — сега усещаше опиянението от рома много по-силно, отколкото по време на разправията. Ама че работа! И какво щеше да обяснява сега на баща си?
