„Поне мога да кажа едно: огънят е угаснал — написа той на следващия ден — последния от септември 1784 година, в края на писмото си до господин Джеймс Тисълтуейт. — Не знам, Джем, какво ме прихвана, знам само, че човекът, който изведнъж видях вътре в себе си — огорчен, отмъстителен, жесток, — никак не ми харесва. Не само това, ами сега притежавам и две вещи, които изобщо не ми се иска да имам: стоманен часовник и клетвена разписка за петстотин лири стерлинги. Ще върна часовника веднага щом намеря сили да погледна отново в лицето Сийли Тревилиън, а колкото до клетвената разписка, нямам намерение изобщо да я осребрявам някога. Щом му върна часовника, ще я скъсам под носа му. И проклинам рома.
Баща ми прати човек в Клифтън да ми прибере багажа — не искам повече да я виждам тая Ан-Мари. Каква изпечена лицемерка, у нея няма нищо искрено! Какъв глупак съм бил! Уж съм на цели трийсет и шест години, а станах за смях и на кокошките. Баща ми разправя, че е трябвало да изживея нещо от рода на онова, което ми се струпа на главата с Ан-Мари, още докато съм бил на двайсет и една. Най-голям глупак е старият глупак — ето как се изрази той с присъщата си тактичност. Въпреки това е прекрасен човек.
Покрай цялата тая история проумях някои неща за себе си, за които и не подозирах. Най ме е срам, че предадох невръстния си син. От деня, когато срещнах Ан-Мари, до днес, когато се събудих и разбрах, че магията, с която ми е замаяла главата, вече я няма, съвсем забравих за сина си и за неговата участ. Сигурно е простимо един мъж да се увлече по жена. Но с какво ли съм обидил Бога, та Той да избере точно този миг на горест и загуба, за да ме подложи на такова ужасно изпитание?
Много те моля, Джем, пиши ми. Съзнавам, сигурно не е никак леко да ни пишеш след вестта за Уилям Хенри, ала ние очакваме да разберем как я караш и се притесняваме, когато мълчиш. Пък и имам нужда от твоите мъдри слова. Огромна нужда.“
Но дори и господин Джеймс Тисълтуейт да бе смятал да отговори на Ричард, писмото му така и не се получи в „Гербът на Купър“ до осми октомври, когато в пивницата влязоха двама свъсени мъже в износени кафяви костюми.
— Ричард Морган? — попита мъжът отпред.
— Ето ме — каза Ричард и излезе иззад тезгяха.
Човекът се приближи и стовари длан върху лявото му рамо.
— Ричард Морган, задържам ви в името на негово величество крал Джордж по обвинения, отправени от господин — Джон Тревилиън Сийли Тревилиън. Уилям Инсел? — попита сетне той.
— Майко мила! — изписка Уили и се сви в ъгълчето си.
Отново тежката десница се отпусна върху рамото на момъка.
— Уилям Инсел, задържам ви в името на негово величество крал Джордж по обвинения, отправени от господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън. Елате с нас, ако обичате, и не създавайте смут. Пред вратата стоят още шестима от нашите хора.
Ричард протегна ръка към баща си, който стоеше като ударен от гръм, и отвори уста още преди да е осъзнал, че не знае какво да каже.
Съдебният пристав го сръга силно между плешките със същата ръка, която бе отпуснал върху рамото му.
