— Не говори, Морган, не говори! — Той огледа притихналата пивница. — Ако искате да се видите с Морган и Инсел, можете да ги намерите в затвора „Нюгейт“ в Бристъл.
Нюгейтският затвор в Бристъл се падаше през две сгради от леярната за месинг на Уосбъро на Нароу Уайн Стрийт. Повели между себе би Ричард и Уили Инсел, осмината съдебни пристави стигнаха за нищо време пеш дотам и влязоха в затвора през портала с дебела решетка, каквито има по крепостите. Първото, което Ричард видя от зандана, беше тесният проход с два отвора от всяка страна — почти без да спира, началникът на приставите ги натика през левия вход и оставяйки подчинените си отвън, влезе заедно със задържаните в помещението.
— Затворниците Морган и Инсел — излая той. — Подпиши тук, ако обичаш.
Мъжът, разположил се на стола зад писалището, се пресегна и взе двата листа, които съдебният пристав му бе подал.
— И къде ще наредиш да ги държа? — попита тъмничарят, като тури по едно кръстче върху всеки от листовете.
— Твоя работа, Уолтър, няма какво да питаш мен — отвърна самонадеяно приставът и си излезе.
Уили се скъсваше от плач, Ричард стоеше със сухи очи — беше запазил самообладание. Стъписването се бе поразсеяло, той отново бе в състояние да чувства и да мисли и знаеше, че не е особено изненадан. Ако Ан-Мари Латур бе придала формата на неговата участ, то Сийли Тревилиън я беше превърнал в реалност. В какво ли го обвиняваха? Кога ли щеше да разбере? Да, часовникът и клетвената разписка на Сийли още бяха у него, ала Ричард бе казал на мъжа долу на улицата, че Сийли ще си получи часовника, а колкото до разписката, той и досега не я беше осребрил в банката. Божичко, къде е гледал?
Затворите бяха пренаселени и това щеше да му помогне да го оправдаят. Напоследък съдиите в Бристъл действаха като практични хора и бяха склонни да постигнат извънсъдебно споразумение с обвиняемия, стига да му беше по джоба да плати обезщетение, да покрие загубите и да брои още малко пари отгоре. Ричард щеше да задлъжнее до гроб и щеше да успее да се разплати само ако избухнеше нова война, та той да се запретне да прави пушки, знаеше обаче, че роднините му няма да го зарежат на произвола на съдбата.
— По пени на ден за хляб — обясни тъмничарят на име Уолтър, — докато се явите пред съда. После, ако ви осъдят, ще разполагате с по две пенита.
— Ще измрем от глад — изтърва се Ричард.
Тъмничарят заобиколи писалището и фрасна задържания толкова силно, че му пукна устната.
— Не ми се прави на много остроумен, Морган! Тук ще слушаш какво ти казвам аз. — Той вдигна глава и ревна: — Хайде, размърдайте се, копелдаци с копелдаци!
В помещението нахълтаха двамина с палки.
— Оковете ги — разпореди се Уолтър, разтърквайки длан.
Ричард попи с края на ръкава кръвта върху устата си и тръгна с хленчещия Уили Инсел по прохода — този път ги вкараха във вратата отдясно. Помещението приличаше на седларница с тази малка разлика, че множеството каиши, увиснали навред по стените, бяха не от кожа, а от желязо.
В затвора „Нюгейт“ в Бристъл се смяташе, че е предостатъчно задържаните да бъдат само с вериги на краката — Ричард и не помръдна, докато окаяният тип, разпореждащ се в този склад за мъчения, му нагласяше оковите. Петсантиметровата халка, която онзи му сложи на левия глезен, щракна, после тъмничарят я прикрепи за верига, която прихвана за подобна халка върху десния крак. Така Ричард можеше да тътрузи нозе, но не и да крачи или да тича. Уили се уплаши и взе да се съпротивлява, но на бърза ръка го повалиха с палките на земята. Ричард обаче не каза и не стори нищо — устната му още кървеше. Зарече се, че с думите, които е подметнал на Уолтър тъмничаря, за последен път дава повод да го тормозят и бият. Още от годините, прекарани в „Колстън“, бе усвоил простичкото правило: трай си, върши каквото ти казват, не привличай вниманието!
В дъното на прохода имаше друга препречена с решетка врата, надзирателят я отключи с тежкия ключ и двамата нови затворници Морган и Инсел бяха натикани в пъкъла — огромно помещение с каменни стени, по които постоянно се стичаше влага, така че на места се бяха образували дълги варовикови висулки, окадени от саждите на заводите покрай река Фрум. Вътре нямаше ни маси, ни нарове или столове. Само покрит с плочи под, хлъзгав и лепкав от времето и хорските нечистотии. Гърчеща се гмеж от оковани затворници, все мъже. Повечето седяха на пода, изпружили пред себе си нозе, имаше и такива, които обикаляха безцелно и понеже жизнените им силици бяха на изчерпване, едвам повдигаха крака и често се случваше да настъпят някой клетник, който с нищо не издаваше, че е усетил удара от веригата на своя събрат по съдба. Свикналият с бристълските калища познаваше и смрадта: на гнилоч, тор, изпражнения. Тя само беше по-силна, понеже помещението почти не се проветряваше.
