Дик и братовчедът Джеймс не стояха дълго и след като си тръгнаха, Ричард бе неописуемо доволен, че са си отишли. От тежкото изпитание и бирата стомахът му се разбунтува. Наложи му се, смъкнал до коленете панталоните и долните си гащи, да седи пред очите на всички на мръсното клекало в нужника. Не че някой му обърна внимание. Тук той не разполагаше и с парцалче, с което да се избърше и което да топне в сапунената вода в кофата за пране — от немай-къде се изправи, както беше омърлян с остатъците от редките изпражнения, и вдигна долните си гащи, стиснал очи, за да преглътне най-пърлещия срам, който някога бе изживявал. От този миг нататък усещаше по-остро собствената си смрад, а не зловонния спарен въздух наоколо.
На свечеряване ги преместиха от общото в спалното помещение на горния етаж. И то бе огромно като помещението долу, и в него имаше само няколко нара, които далеч нямаше да стигнат за всички затворници. Върху някои се бяха проснали неколцина души, явно твърде изтощени от върлуващата в затвора треска, за да слязат долу. Един-двама от тях надали щяха да станат някога от дъските. Но тъй като Ричард и Уили бяха съвсем отскоро тук и бяха по-бързи от другите, двамата си намериха празни нарове, на които веднага легнаха. Нямаше сламеници, чаршафи, възглавници или одеяла. По дъските бяха полепнали засъхнали останки от бълвоч и дизентерични изпражнения.
Ала Ричард така и не успя да заспи. В помещението беше много влажно и студено, а той разполагаше само с балтона си. Колкото до Уили, той беше плакал толкова дълго, че ужасите на Нюгейтския зандан не можеха да му попречат да се унесе. Ричард бе много признателен на безпощадния Бог, задето все пак бе проявил някаква милост, като накара Уили да млъкне. Продължи да лежи буден — слушаше стенанията и хъркането, как някой от време на време кашля или повръща — някъде отдалеч се чуваше и плачът на невръстно момченце, от който Ричард усети как го побиват тръпки. Не всички затворници бяха възрастни мъже. Той бе преброил сред множеството двайсетина хлапета на възраст от седем до тринайсет години, половината от които бяха пияни. Сигурно ги бяха хванали да крадат чаша джин или носна кърпа и разгневената жертва ги беше пратила на съд. Виж, в „Гербът на Купър“ такива неща не се случваха — Дик просто не го допускаше. Дори и в пивницата да се промъкнеше сополанко, който се опитва да задигне чашата ром под носа на някой заплес, Дик все успяваше някак да успокои страстите — изритваше малкия дрипльо през вратата и възмездяваше ограбения посетител с безплатна чаша ром. Но такива неща ставаха най-много един–два пъти на година. На Брод Стрийт почти не се вършеха престъпления, ако не броим някоя и друга задигната кесия и опетнено добро име.
Дума да няма, вестта, която му бяха донесли Дик и братовчедът Джеймс — аптекарят, си беше обнадеждваща. Сенхор Хабитас най-неочаквано се бе превърнал в съюзник на Ричард вероятно защото още се мъчеше от угризения на съвестта, че му е натресъл господин Томас Латимър. Клетият Хабитас! Какво му беше виновен той! „Случват се такива неща“, помисли вече през унес Ричард, после затвори очи и в миг потъна в лишена от сънища тъма.
Надвечер на другия ден Дик дойде сам, нарамил торба с храна и бира.
— Джим още не се е върнал от кантората на братовчеда Хенри — обясни той и приклекна до сина си, така че да не го чува никой, освен Уили, наострил любопитно уши.
— Не е станало, както го очаквахме, нали? — попита с равен глас Ричард.
— Да — потвърди Дик през зъби и стисна юмруци. — Няма да те съдят в Бристъл, Ричард. Сийли Тревилиън е подал иск срещу теб в Глостър, понеже, видите ли, престъплението било извършено в Клифтън, сиреч, извън пределите на Бристъл. Държат те в нашия затвор само временно, само докато придвижат официално документите й прегледат показанията на свидетелите, каквото и да означава това. — Той описа широк кръг с ръка. — Главата ми се наду от тия юридически приказки. Никога не съм разбирал от право, никога няма и да разбирам.
Ричард отпусна глава върху окадения от саждите зид и погледна над сгърбеното тяло на баща си към поилото за коне, пълно с пикня, и към четирите отвратителни нужника.
— Е, какво да се прави, татко! — рече накрая със свито гърло. — Сега имам по-неотложни нужди. — Показа си краката. — Първо, трябват ми парчета плат, които да подложа под халките на оковите. Един-единствен ден, и чорапите ми се прокъсаха. Утре ще отиде и кожата ми, а вдругиден — месата ми. Ако искам да се измъкна жив — а аз ще се измъкна, от мен да го знаеш! — трябва да се постарая да съм в добро здраве. Докато имам възможност да се храня с хляб, сирене, месо, плодове и пресни зеленчуци и да пийвам бира, няма да страдам.
— Ще те преместят в Глостърската крепост — поясни с разтреперани устни Дик. — А в Глостър не познавам никого.
