— Започнах да внасям от Тенерифе филтри от шуплест камък и веднага се сетих за тебе — рече братовчедът Джеймс и пак пъхна камъка в сандъка. — Добре ще ти дойде, Ричард, макар да съм длъжен да те предупредя, че не е вечен. Пробният образец започна да мирише и водата стана мътна някъде след деветия месец, но лесно ще видиш кога е започнал да се разваля — отвътре става кафяв и лепкав. И все пак — допълни той — в документа, който ми връчиха заедно с първата пратка, се казва, че замърсеният камък може да се почисти, ако го държиш седмица-две в чиста морска вода и после още една-две седмици го сушиш на слънце. — Братовчедът Джеймс въздъхна. — Е, при нас, в Англия, това е невъзможно.
— Целувам ти ръцете и краката, братовчеде Джеймс — възкликна с неописуема обич Ричард и се усмихна.
— Е, не е нужно, Ричард. — Той се изправи и изтупа ръцете си от прахта. Най-неочаквано настроението му се промени. — Нося ти днес сандъка, понеже никой не можа да ми каже кога ще те преместят в Глостър. Следващото съдебно заседание е чак напролет, затова и може да те държат още дълго тук. Но може и да те прехвърлят още утре. А, Джеймс свещенослужителят помоли да ти предам, че ще ти идва на свиждане.
— Ще се радвам да го видя — отвърна Ричард и усети, че е замаян. Изправи се, а баща му продължи да стои на колене и да събира косата, която беше отрязал. — Щом се прибереш, татко, си измий ръцете с оцет и катранено масло и не се пипай, докато не стигнеш до къщи. И много те моля, донеси ми чисти долни дрехи и сапун!
На другия ден не преместиха Ричард и Уили в Глостър. Те останаха в Нюгейтския затвор в Бристъл чак до новата 1785 година. Което в някои отношения си беше благословия — така роднините можеха да се грижат за него, от друга обаче си беше проклятие, защото близките му виждаха с очите си в какво окаяно положение се е озовал.
Маг също реши, че трябва да отиде на свиждане на сина си. Ала изпадна в несвяст още щом го зърна сред тая сган несретници и видя лицето му и офъканата му коса.
Но това не бе най-страшното. Малко след Коледа в затвора дойде братовчедът Джеймс — аптекарят.
— Баща ти, Ричард, получи удар.
Очите на затворника се промениха до неузнаваемост. Дори след изчезването на Уилям Хенри Ричард криво-ляво се държеше и понякога дори се шегуваше, сега обаче от това не бе останало и следа. В погледа му пак проблясваше живот, той обаче по-скоро наблюдаваше, отколкото да реагира.
— Ще умре ли, братовчеде Джеймс?
— Не, ударът не е толкова силен. Подложих го на строга диета и се надявам това да предотврати втори или трети удар. Лявата ръка и левият му крак са засегнати, но не и говорът, мисълта му също е бистра. Праща ти много здраве, решихме обаче, че не е разумно да ти идва на свиждане в „Нюгейт“.
— Ох, ами пивницата! Няма да го преживее, ако му се наложи да се раздели с нея.
— Не се налага да го прави. Брат ти прати най-голямото си момче да чиракува при дядо си — свестен момък е, не е толкова сребролюбив като Уилям. И явно е доволен, че се е махнал от къщи. Жената на Уилям не е цвете за мирисане, всъщност излишно е да ти го казвам, ти сам го знаеш.
— Да, мен ако питаш, точно тя е забранила на Уил да ми идва на свиждане. А той сигурно се къса от яд, че вече няма кой да му точи безплатно трионите — отвърна Ричард, но без огорчение. — Ами мама?
— Маг си е Маг. Посреща всичко по един и същи начин — хвърля се да работи, крак не подвива.
Ричард не отвърна нищо, само седне на плочите до своята сянка Уили и изпружи крака пред себе си. Братовчедът Джеймс едва не се разплака — помъчи се да види Ричард така, сякаш той е чужд човек, което напоследък не беше особено трудно. Как бе възможно да се е разхубавил толкова много? Или те просто не бяха забелязвали красотата му? Остриганата му коса, която бе дълга, има-няма, сантиметър и която въпреки това се опитваше да се къдри, разкриваше изваяния му череп и открояваше високите скули, орловия нос, гладкото лице без нито една бръчица. Ако това лице се бе променило с нещо, то промяната беше в устата — чувствената долна устна си беше все същата, ала вече ги нямаше замечтаността и хрисимостта, очертанията й бяха станали по-твърди и непреклонни. Тънките му вити черни вежди току над очите сякаш подчертаваха тъжния им блясък.
„Той е на трийсет и шест години, Бог го подлага на изпитание, на каквото е подложил и Йов, с тази малка разлика, че Ричард успява да си разчисти някак сметките с Всевишния, ала без да го мами и обижда. За някаква си година загуби жена си и единственото си дете, късметът се обърна срещу него — изгуби и доброто си име, изгуби и близки хора, например себичния си брат. Но не изгуби себе си. Уж цял живот живеем с него, а колко малко всъщност го познаваме!“
Не щеш ли, Ричард се усмихна и очите му грейнаха.
— Не се притеснявай за мен, братовчеде Джеймс. Затворът е безсилен да ме съсипе. Просто трябва да мина и през това.
Малко задържани биваха прехвърляни от Бристъл в Глостър и вероятно заради това Ричард и Уили бяха предупредени два дена предварително, още първата седмица на януари, че ще ги местят.
