— Вече са пълни — отсече младият мъж. — Преподобният Джеймс ми донесе книги, точно тях не мога да оставя. Ако разсъдъкът ми ме подведе, братовчеде Джеймс, вече ще е все едно дали физически съм здрав. Тия три месеца издържах само защото имах възможност да чета. Най-ужасното в затвора е, че не правиш нищо. Нямаш с какво да се заемеш. Във времето на Бъниън — да, имам „Пътят на поклонника“, човек е можел да върши нещо полезно и дори да продава изработеното, за да издържа жена си и децата, както Въниън е правел цели дванайсет години. А тук тъмничарите се мръщят дори ако се движим. Без книгите отдавна да съм полудял. Затова и ще ги взема на всяка цена със себе си.
— Разбирам те.
След като дълго вадиха, редиха и пренареждаха нещата, накрая всичко се побра в ковчежето. Успяха да заключат двете тежки ключалки едва след като Уили седна върху капака — Ричард окачи на врата си ключа, прихванат на връвчица. Вдигна сандъка — тежеше най-малко двайсетина килограма.
За Уили също имаше сандък, по-малък и значително по-лек.
— Още не са измислени думите, с които да ти благодаря — рече Ричард и очите му се озариха от най-искрена обич.
— И аз съм ви признателен — рече Уили, трогнат дотолкова, че бе готов да се разплаче, въпреки че Ричард стоеше до него.
После се разделиха, за да се срещнат отново напролет, по време на съдебното заседание в Глостър.
Призори на шести януари Ричард и Уили вдигнаха сандъците и излязоха, тътрузейки оковани нозе, през запречената с решетки врата в коридора отвън, където Уолтър ги чакаше с някакъв тип — непознат, въоръжен с палка. Натикаха ги в помещението за оковаване, за миг Ричард си помисли, че ще им свалят веригите, и въздъхна от облекчение. Сандъкът тежеше много, едвам щеше да намери сили да го носи и без окови на краката. Но не би! Клетникът, отговарящ за това помещение на ужасите, взе петсантиметров железен пояс и го сложи на кръста на Ричард. Надяна му и белезници с шейсетсантиметрови вериги, прихванати за ключалката отпред върху пояса. После махна оковите на краката му и ги смени с две вериги, с които левият и десният му глезен бяха прихванати към металния пояс. Така той можеше да ходи нормално, но не и да тича, за да избяга: точно над пъпа му се събираха четири вериги.
Успя криво-ляво да вдигне сандъка и внезапно плиснат от радост, установи, че веригите образуват нещо като люлка, на която да сложи сандъка така, че тежестта да се разпредели равномерно.
— Дръж сандъчето ето тъй, Уили — каза той на сянката си, — по-лесно ще ти бъде.
— А ти си дръж езика зад зъбите! — излая Уолтър.
Пронизващо студеният въздух навън ухаеше като райски нектар. Разширил ноздри и очи, Ричард тръгна пред техния придружител, който досега не бе казал и думица. Дали беше съдебен пристав от Бристъл?
Беше му леко на душата, че се е измъкнал от смърдящия зандан. Знаеше, че Глостър е малък град, значи и затворът там би трябвало да е по-поносим от Нюгейтската тъмница в Бристъл. И в провинцията си имаше престъпност, но ако се вярва на вестниците, в многолюдните градове тя бе много по-голяма. Ричард можеше да се утешава и с мисълта, че многото е минало и малко остава. Съдебните заседатели в Глостър щяха да се съберат най-късно до края на март.
О, какъв опияняващ въздух! Скоро щеше да завали сняг, поне това показваше черното прихлупено небе, но Ричард не се страхуваше от студа — само ушите му можеха да бъдат засегнати от него, понеже триъгълната шапка не ги предпазваше добре. Но карай! Потраквайки с веригите, той се заспуска с блеснали очи надолу по Нароу Уайн Стрийт.
Беше твърде рано, но Бристъл си беше ранобуден — хората трябваше да се явят на работа малко след разсъмване. Зиме работеха по осем часа, през пролетта — по десет, а лете — по дванайсет. Затова и по улиците имаше доста народ, който видя тримата мъже — двамата престъпници отпред и надзирателят зад тях. Хората сбърчваха ужасени лица и отскачаха като попарени в другия край на улицата. Никой не искаше да си има вземане-даване с углавни престъпници.
Вратите на леярната за месинг на Уосбъро бяха широко отворени, вътре беше същински ад от пламъци и тътен. Както личеше, Кралската флота все пак бе поръчала плоските месингови вериги за помпите — откакто беше изгубил парите си, Ричард не беше и стъпвал насам.
— Долфин Стрийт — отсече приставът, когато стигнаха ъгъла на улицата.
Значи щяха да свърнат не към пивница „Гербът на Купър“, а на север, през река Фрум. Беше логично. Пътят за Глостър тръгваше от кръстовището на Кингсдън и Хорсфийлд Стрийт.
Това наведе Ричард на друга мисъл: кой ли плащаше за всичко? Прехвърляха ги с Уили от едно в друго графство, разноските трябваше да покрие графството, където ги водеха. Нима те с Уили бяха чак толкова важни за Глостършир, че тамошната управа да се бръкне и да плати пътя — цели шейсет и пет километра, и надницата на пристава? Или плащаше Сийли? Разбира се, че плащаше той. При това на драго сърце, помисли Ричард.
