От Долфин Стрийт поеха по току-що прокараното му продължение — булевард Юниън Стрийт, широк цели девет метра, с лъскави стъклени витрини, с прелестна дърворезба и проблясващ месинг по вратите. Девет метра бе три пъти повече от три метра, колкото бе широка Нароу Уайн Стрийт, затова и минувачите, които тутакси се стрелваха към другия край на улицата, бяха в три пъти по-голяма безопасност. Толкоз по-добре. Тук все пак живееха по-изискани люде.
Свърнаха наляво по Бродмийд и излязоха при двора, където Майкъл Хеншо си държеше каруците — прекарваше с тях какви ли не товари до Глостър, Монмът, Уелс, Оксфорд, Бирмингам и дори Ливърпул. В двора натикаха Ричард и Уили под нещо като навес, целия в конски фъшкии, и им разрешиха да оставят сандъците — Уили едвам си поемаше дъх.
„Ако не друго, то трите месеца на бездействие поне не са ми изпили докрай силите — помисли Ричард. — Клетият Уили просто си е слабак. Но още три месеца, и аз също ще се докарам на неговия хал, освен ако в затвора в Глостър не ми дадат възможност да работя и не ме хранят така, че да издържа. Всъщност, ако ходя на работа, кой ще ми пази сандъка от крадливи ръце? Надали някой ще посегне на катраненото масло и филтъра от шуплест камък, но парцалите и дрехите ще изчезнат за секунди. Ами ако някой открие двойното дъно, където са златните гвинеи? Книгите ми също могат да изчезнат! Със сигурност не съм единственият затворник в Англия, който може да чете.“
Огромната каруца, на която Ричард и Уили се качиха, беше с платнище отгоре, та поне малко да ги предпазва от стихиите, включително от задаващата се снежна буря, която далеч от бълващите топъл пушек комини на Бристъл сигурно щеше да се разрази по-свирепо. Каруцата беше теглена от осем огромни коня, които със сигурност щяха да се преборят с калищата на пътя за Глостър. Беше натоварена с толкова много бурета и сандъци, че двамата затворници нямаше къде да си сложат краката, и каруцарят взе да настоява да оставели техните сандъци.
— Това са личните им вещи, бе, човек, полагат им се по закон — рече съдебният пристав с тон, който не търпи възражения.
Покатери се на каруцата, за да смъкне веригите откъм единия край, където бяха прихванати за железните пояси, и ги прикачи за халките на подпорите за платнището. Накрая Ричард и Уили се наместиха криво-ляво сред товара и изпружиха крака. Приставът скочи долу и за миг Ричард се запита дали ще се раздели с тях още тук. Каруцата се разклати и потегли — не, приставът се бе наместил до каруцаря, над когото също имаше нещо като навес.
— Поразмърдай се, Уили — подкани Ричард своя умърлушен спътник, който — аха, и да ревне отново. — Помогни ми да преместя моя сандък, за да се облегна ей на оня чувал, после и аз ще ти помогна. Трябва да се опрем на нещо. И стига си плакал! Седнеш ли да ревеш, с теб е свършено!
Едвам кретаха по размекнатия незастлан път, от време на време каруцата затъваше чак до осите на колелетата в калта. Тогава приставът махаше веригите на Ричард и Уили, те слизаха и се запретваха да тикат и да бутат — както всъщност и самият пристав, отбеляза развеселен Ричард. Валеше силен сняг, но температурите не бяха паднали дотолкова, че пътят да се заледи. Ала в края на първия ден, без да са слагали в уста ни залък, ни капка вода, ако не се броят падащите снежинки, те бяха изминали някакви си тринайсет от общо шейсет и петте километра.
Но каруцарят явно и не беше очаквал да са стигнали по-далеч, понеже спря пред хана „Звезди и плуг“ в Алмъндсбъри, слезе и доволен разпрегна конете.
— Длъжник съм ви, трябва да ви осигуря легло и завивки — рече той на затворниците много по-добронамерено и приятелски, отколкото в Бристъл. — Благодарение на вас поне пет-шест пъти изтикахме каруцата от калищата. А ти, Том, пък си заслужи халба бира — тук е за чудо и приказ, ханджията сам си я прави.
Каруцарят и приставът Том се запиляха някъде, оставяйки в каруцата Ричард и Уили, които недоумяваха какво ли следва оттук нататък. После Том се върна, откачи веригите от подпорите за платнището и насочил палката, поведе затворниците към зидана от камък плевня, където беше пълно със сено. Намери греда с няколко метални скоби по нея близо до пода и прикачи веригите на тях. След това отново изчезна.
— Умирам от глад! — изскимтя Уили.
— Можеш да се молиш, само не ми плачи!
В плевнята миришеше на чисто, сеното беше сухо и Ричард си помисли, че то ще е най-меката постеля, на която е спал от три месеца насам. Тъкмо си търсеше местенце, когато в плевнята влязоха як като канара момък и ханджията, понесъл табла с две халби бира, хляб, масло и две големи купи димяща супа. Момчето отиде в един от празните боксове и се върна с няколко чула.
— Джон разправя, че много сте помогнали на каруцата — рече кръчмарят, сетне остави подноса така, че двамата затворници да го стигат, и побърза да се дръпне назад. — Имате ли пари, за да платите нещичко над едното пени на човек, което приставът ще ми брои за вас? Инак ще се наложи да натоваря сметката на Джон — така де, работили сте му и сте си изкарали надницата.
