След това всички отново бяха натикани в общото помещение на углавните престъпници, далеч по-тясно, отколкото помещението за длъжници, нищо, че те бяха два пъти по-малко на брой.
— В дните от понеделник до събота не е толкова пренаселено — каза някаква жена още щом Ричард разбута навалицата, остави сандъка и се разположи отгоре му. — Мъж за чудо и приказ си, така да знаеш!
Жената приклекна в нозете му и изтика грубо с лакти хората от двете си страни — беше слабичка, на трийсетина години, и беше облечена в чисти, макар и кърпени многократно дрехи: черна пола, червена фустанела, червена блуза, черна куртка и кокетна черна широкопола шапка с боядисано в алено паче перо, килната на една страна.
— Няма ли тук параклис, където проповедта на отчето да се чува? — попита Ричард и се поусмихна — жената му беше симпатична, пък и ако си говореше с нея, нямаше да слуша оня ревльо, Уили.
— А, за имане — има, но е тясно, не можем да се поберем всички. Сега наистина си е препълнено — не е зле да избухне епидемия от треска, та да се поразредим. Аз се казвам Лизи Лок — протегна му тя ръка.
Той я пое.
— Ричард Морган. А този тук е Уили Инсел, проклятието на моя живот, а също моя сянка.
— Приятно ми е, Уили.
Момъкът отвърна, като отново се заля в сълзи.
— Не ти трябва шадраван — поясни уморено Ричард, — някой ден ще ми кипне и ще взема да го удуша. — Той се огледа. — Защо тук при мъжете има и жени?
— Няма отделен женски затвор, Ричард, любов моя. Няма отделен затвор и за длъжниците, затова и преди около пет години Джон Хауард ни е споменал в доклада си за местата за лишаване от свобода в Англия. Затова и в дните от понеделник до събота тук не е така пренаселено — мъжете ходят да строят нов затвор — изрече жената на скоропоговорка.
— Кой е тоя Джон Хауард? — поинтересува се Ричард.
— Нали ти казах вече, един, дето пише доклади за затворите — отвърна Лизи Лок. — Не ме питай повече, понеже не знам. Знам само, че е направил на пух и прах Глостър заради тукашния затвор, ето защо епископът заедно с църковната община и клисарите били възмутени от дън душа и издействали Парламентът да приеме закон за построяването на нов затвор. Ще бъде готов след три години, но аз няма да съм тук, за да го видя.
— Очакваш да излезеш на свобода ли? — попита Ричард, чиято усмивка ставаше все по-широка.
Жената наистина му беше много симпатична, макар и изобщо Да не го привличаше — черните й, прилични на мъниста очи искряха от живот.
— Бог да те поживи, но каква ти свобода! — отвърна развеселена жената. — Преди две години едвам отървах
— Какво, какво?
— Едвам отървах бесилото, ето какво, Ричард, любов моя.
— Като гледам, още си жива.
— По-миналата Коледа ме помилваха. Замениха смъртната присъда със седемгодишно заточение. Засега не са ме заточили никъде, но и това ще стане.
— Доколкото знам, Лизи, няма къде да те заточат. Въпреки че в Бристъл се шушукаше нещо за Африка.
— Значи си бристълчанин! Така си и знаех. Познах по акцента.
— И двамата с Уили сме бристълчани. Докараха ни днес с каруца.
— И не си човек от простолюдието — допълни озадачена Лизи.
— Може и така да се каже.
Тя пъхна пръст в ключалката на сандъка.
— Какво има вътре?
— Лични вещи, въпреки че не се знае докога ще ми бъдат лични. Гледам, някои от хората тук са болнави, но повечето изглеждат доста по-здрави от затворниците в Нюгейтския зандан в Бристъл.
— Благодарение на строежа на новия затвор и на зеленчуковите лехи на Мама Хъбард. Който работи, го хранят добре. По-евтино е да изкарат затворниците, отколкото да наемат работници в Глостър — трябва да сме благодарни на някакъв си закон, според който лишените от свобода имали право на труд. И ние, жените, получаваме работа — главно в градината.
— А коя е Мама Хъбард?
— Главният тъмничар. Само внимавай да не лягаш болен — поболееш ли се, получаваш четвърт дажба. Тук върлува треска. От Коледа досега от общо осемдесет и трима души осем умряха от едра шарка. — А за това, Ричард, любов моя, не се притеснявай — потупа тя по сандъка. — Ще го наглеждам, но само ако ми върнеш услугата.
— И как да ти я върна? — застана на тръни той.
— Ами като ме пазиш. Кърпя и шия, изкарвам си по цяла дажба, че и някое и друго пени отгоре. Не може да се каже, че отчето не одобрява начина, по който искам да ми плащат за услугите. Но не мога да се отърва от тия навлеци, мъжете, особено от Айзак Роджърс. — Тя посочи едър като канара момък с вид на изпечен злодей. — Човек по-добре да си няма вземане-даване с него.
— Защо е тук?
— Защото е разбойник. Обрал е каруца, натоварена с бренди и със сандъци чай.
— А ти защо си тук?
Жената се изкиска и тръсна шапка.
— Защото задигнах най-прелестната копринена шапка на тоя свят! Не мога да се сдържа, Ричард, и туйто! Умирам си за шапки.
— Само не ми казвай, че са те осъдили на смърт само защото си откраднала някаква си шапка.
Черните очи светнаха, жената сведе глава.
— Не ми беше за пръв път — промълви тя. — Казах ти вече, умирам си за шапки.
