— Колко искаш? — попита Ричард.
— По три пенита на човек, включително за четвъртинката бира.
Ричард извади от джоба си монета от шест пенита.
С три пенита си купиха призори хляб и бира, после отново се качиха на каруцата за втория ден, през който щяха да изминат тринайсет километра и щяха често-често да спират, за да тикат колелата, заседнали в кишата. Блаженият сън през нощта в сламата, съчетан с топлата силна храна, се отрази чудодейно на Ричард, макар че от напрягането го болеше всичко. Дори Уили се беше поободрил и буташе по-сърцато. Снегът беше спрял, беше се застудило и все пак температурите не бяха паднали дотолкова, че пътят да се заледи — можеха да изминават най-много тринайсет километра на ден, от което Джон каруцарят бе напълно доволен — така вероятно имаше възможност да отсяда в хановете, където обикновено нощуваше.
Ето защо и Ричард очакваше да го предадат в Глостърската тъмница вечерта на петия ден. Но каруцата забави ход, щом наближи странноприемница „Лятна месечина“ в предградията на Глостър.
— Не ми се ще да ви водя в онова ужасно място след мръкнало — обясни Джон каруцарят. — Изработихте си пътя, свестни хора сте и ми е много, ама много мъчно за вас. Това е последната нощ, която ще можете да си починете и да хапнете на корем — един Бог знае кога отново ще имате такъв случай. Нещо не ми приличате на углавни престъпници, затова ви пожелавам и на двамата повечко късмет.
Призори на следващия ден каруцата прекоси по подвижния мост река Севърн и навлезе в Глостър през северната порта. В много отношения градът си беше средновековен, беше запазил почти изцяло градската стена, рововете, подвижните мостове и бойниците. По-големите сгради бяха в черно и бяло, от дърво и кирпич, някои се издигаха на четири етажа, повечето къщи бяха със сламени покриви, макар да имаше и покрити с аспидни плочи. Това хвърли в ужас Ричард — като всеки бристълчанин той се плашеше от пожари и от сламени покриви, които могат да се подпалят. Видя града само доколкото му го позволяваше отворът отзад в платнището на каруцата, но и това му бе достатъчно, за да разбере, че до Бристъл Глостър изглежда така, както малката рибка — до кита.
Каруцата спря пред порта в дебел древен зид, Ричард и Уили бяха свалени долу и отведени заедно с пристава Том в широко открито пространство, където през пролетта сигурно растяха какви ли не цветя. Пред тях се възправяше Глостърската крепост, където се помещаваше и градският затвор. Крепостта беше с мрачни зидани бойници, кули и запречени с решетки прозорци, но приличаше по-скоро на развалина, отколкото на укрепление, защитавано за последно по времето на Оливър Кромуел. Но вместо да влязат в затвора, тримата отидоха в доста голяма каменна къща до външната стена и рова около крепостта. Там живееше главният тъмничар.
Едва тук Ричард осъзна, че са пратили човек, който да ги придружи от Бристъл чак дотук с една-едничка цел: не защото управата в „Нюгейт“ се е опасявала, че затворниците ще вземат да избягат, а защото е искала да си получи обратно веригите. Смъкнаха им белезниците и оковите, след което Том — приставът, си ти прибра грижовно, точно както жена ще си прибере невръстното дете. Сложи ги в чувал и след като му подписаха всички бумаги и приеха затворниците, той тръгна заедно с чувала да гони евтиния дилижанс към къщи, зарязвайки на произвола на съдбата Ричард и Уили, които бяха оковани с вече познатата им шейсетсантиметрова верига, прихваната с халки за двата им глезена. После надзирателят — те така и не видяха главния тъмничар, — ги подкара към крепостта заедно с безценните им сандъци.
Крепостта си беше същинска развалина и малкото обитаемо пространство бе натъпкано с толкова много затворници, че си бе направо невъзможно да седнеш, изпружил крака. Дори и да успееха да се сместят криво-ляво на пода, клетниците от немай-къде държаха коленете досами брадичките си. Помещението беше точно единайсет квадратни метра, а в него се бяха сместили трийсет мъже и десет жени. Тъмничарят, който бе довел Ричард и Уили, излая някаква неразбираема заповед и всички, успели да си намерят местенце, където да седнат, се изправиха. Излязоха заедно с Ричард и разплакания Уили, които все така мъкнеха сандъците, и спряха в леденостуден двор, където вече чакаха още двайсетина мъже и жени.
Беше неделя и затворниците в Глостърската тъмница заслушаха Божието слово от устата на преподобния Евънс, толкова грохнал, че сипкавият му глас биваше подеман от ветрищата, разхождащи се на воля из почти квадратното помещение и превръщащи думите му за покаяние, упование и благочестие — ако той изобщо изричаше тъкмо тях, — в неразбираем брътвеж. За късмет отчето смяташе, че десетминутната служба и още двайсет минути, прекарани в проповед, са предостатъчни, та да си заработи четирийсетте лири стерлинги годишно, които получаваше като свещеник на затвора, особено след като го правеше не само в неделя, а и в сряда и петък.
