„В какъв прекрасен малък свят си живеем! — помисли кисело Ричард. — Общо помещение, в което няма къде да се завъртиш, и на горния етаж — отвратително спално помещение за мъжете, преградено с решетки!“ Но вече беше обръгнал на всичко, събличаше се гол-голеничък и се къпеше на чешмата в спарената, тъмна като рог килия, без да се притеснява ни най-малко от жените, переше най-невъзмутимо парцалите, с които си чистеше задника, и пречистваше водата, която пиеше, през филтъра от шуплест камък пред изумените невярващи очи на четирийсетина души. Беше станал и себичен, дори не направи опит да предложи от пречистената вода на Лизи или Уили — водата се процеждаше през камъка бавно, минаваше цял час, докато се събере около литър. Не даваше на никого сапуна и парцалите си. И да вадеше някое и друго пени от тайните си запаси, ги даваше на Мейзи перачката да му изпере долните дрехи, ризите и чорапите, колкото до панталоните и другите горни дрехи, те просто си воняха на пот.
От жените единствена Мейзи си нямаше покровител и предлагаше услугите си безплатно, докато други две-три скланяха за чашка джин. Ако някой мъж и жена не можеха да се сдържат, лягаха на пода, където намереха свободно местенце, а ако не намереха, го правеха, облегнати на стената. Не че се виждаше кой знае какво — любеха се облечени и ако някой проявеше любопитство, най-много да зърнеше месест мъжки член или черните косъмчета по венериния хълм на жената. Ричард недоумяваше защо съвкупяващите се не се скрият в някоя от съседните килии — явно всички се страхуваха до смърт от тъмнота.
В началото на март водите на Бес Паркър и Бети Мейсън изтекоха направо на пода в общото помещение на углавните и двете жени бяха отведени в женското спално помещение, където да родят сред нечистотиите. Още две жени гледаха пеленачета, родени в Глостърската тъмница, а Мейзи бе довела със себе си и току-що проходило невръстно дете. Повечето новородени живееха броени дни. Истинско чудо бе някое дете да поотрасне и да проходи тук.
Затова пък в затвора имаше работа колкото щеш — какво блаженство! Ричард бе пратен да пренася от пристанището на крепостта късове варовик за новата тъмница и така имаше възможност и да подиша свеж въздух, и да се поогледа. Мъничкото пристанище на Глостър се падаше точно на север от крепостта, на същия бряг на река Севърн, по която дотук можеха да стигат малки параходи и шлепове. В едната от двете леярни в града правеха черковни камбани, другата пък се задоволяваше да излива малки железни предмети, които в околията се грабеха като топъл хляб. Комините на леярните пушеха, но не дотолкова, че да замърсяват въздуха — чист и свеж според Ричард. И река Севърн не изглеждаше замърсена, въпреки че в затвора често избухваха епидемии от треска, което идеше да подскаже, че източникът на вода е заразен. Не бе изключено и треската да се предава от бълхите и въшките, с които Ричард се справяше, като търкаше мръсния нар с катранено масло и гледаше да не се допира много-много до другите. „Мили боже, искам да съм чист! Да живея чисто! Да мога поне за малко да се усамотя!“
Треската плъзна броени дни, след като Ричард и Уили бяха прехвърлени тук, и така от четирийсет обитателите на общото помещение станаха двайсет. Е, в затвора бяха вкарани още неколцина души и макар да не бяха много, все пак попълваха бройката от четиринайсет души, чакащи присъди.
Покрай работата и времето, което прекарваха заедно в общото помещение, Ричард вече познаваше всичките си съкилийници, някои от които дори му бяха симпатични и той ги смяташе за приятели: Уилям Уайтинг, Джеймс Прайс и Джоузеф Ланг. Всички бяха заедно с него в списъка на задържаните, които щяха да се изправят напролет пред съдебните заседатели.
Уайтинг бе обвинен в кражбата на скопена овца, която задигнал на същото място, дало сред сеното подслон на Ричард и Уили — ханът „Звезди и плуг“ в Алмъндсбъри.
— Бабини деветини, откраднал съм я бил! — подметна Уайтинг, който си падаше майтапчия. Никой не знаеше кога говори сериозно и кога само се шегува. — За какво ми е точно на мен да крада овца? Исках просто да я изчукам. Още на другата заран щях да я върна в кошарата и никой и нямаше да усети. Но за беда овчарят не спял, моля ви се!
— Явно си бил бая закъсал, а, Бил? — попита, без изобщо да се усмихва, Ричард.
— Няма такова нещо, просто ми се чукаше и толкоз, а задникът на овцата си е, горе-долу, същият като на жената — прихна Уайтинг. — Ако не друго, поне мирише по същия начин, само дето е по-стегнат. Пък и овчиците не се заяждат. Пъхаш й задните крака в кончовите на ботушите и — пей, сърце!
— Не знам за какво, дали за скотоложство или за кражба, но ще увиснеш на бесилото. Едно не проумявал, защо точно в Алмъндсбъри! Още десетина километра, и в Бристъл си щял да си намериш хиляда проститутки от двата пола — те също не се заяждат.
— Не ме свърташе, просто не ме свърташе и толкоз. Пък и овчицата беше много мила в лице, приличаше ми на един поп, когото познавах навремето.
Ричард се видя в чудо и се отказа да обсъжда по-нататък темата.
