Джими Прайс пък, момък от Съмърсет, не носел на ром. Заедно с един свой другар взел, че ограбил цели три къщи в Уестбъри на Трим, задигнал сума ти овнешко, свинско и говеждо, три шапки, два сюртука, една везана жилетка, ботуши за езда, една пушка кремъклийка и два слънчобрана от зелена коприна. Съучастникът му, когото той наричаше Питър, се бил споминал в затвора от треска. Момчето не искаше да се покае, и туйто, смяташе, че няма никаква вина.
— Не съм го направил нарочно, дори не помня да съм го правил — поясни той. — За какво са ми притрябвали два слънчобрана от зелена коприна? Не мога да ги продам на никого в Уестбъри. Не бях и гладен, а дрехите не ставаха нито на мен, нито на Питър. Не сме взимали и барут и куршуми за мускета.
Третият от троицата — Джоуи Лонг, за когото на Ричард му беше много мъчно, не бе такъв веселяк. Беше мекушав, без воля и бе откраднал в Слимбридж сребърен часовник.
— Бях пиян-залян, а и часовника си го биваше — рече той простичко.
Ричард, естествено, бе отговарял на същите въпроси — облото помещение на углавните преспокойно можеше да мине за клуб „Крупно присвояване“, както в съда определяха извършените от тях престъпления. Обяснението, което Ричард даваше, се състоеше от няколко думи:
— Изнудване и крупно присвояване. Клетвена разписка за петстотин лири стерлинги и стоманен часовник.
Отговор, с който си бе спечелил уважението на всички, включително на Айзак Роджърс.
— Това крупно присвояване им върши страхотна работа — рече той веднъж на Бил Уайтинг, докато двамата мъкнеха късовете варовик — Уайтинг беше грамотен и буден. — В тази категория влизат и стоманеният часовник, за който ме набедиха, че съм взел, и двете най-обикновени памучни рокли за, има-няма, шест пенита, които е отмъкнала клетата Бес Паркър, и двайсетте литра бренди, и четирийсет и петте килограма първокачествен зелен чай по лира половинката на дребно, които е задигнал Роджърс и които общо сигурно струват общо към пет бона. Въпреки това всички сме обвинени в крупно присвояване. Нещо не се връзва.
— Роджърс ще гушне босилека — отбеляза Уайтинг.
— Ами Лизи! Умърт. чрез об., задето е взела някакви си три капели — срамота!
— Да, но е рецидивистка, Ричард — прихна Уайтинг. — От нея се е очаквало да влезе в правия път, а тя какво — пак е посегнала да краде. Лошото е, че когато сме го извършили, почти всички сме били пияни. Значи кой е виновен — пиенето!
В понеделник, двайсет и първи март, двамата братовчеди Джеймс пристигнаха в Глостър с нает дилижанс. Понеже не намерили свястна странноприемница в града, накрая се примирили и отседнали в „Лятна месечина“, по-точно, в плевнята, където Ричард и Уили бяха прекарали последната нощ, преди да ги вкарат в Глостърския затвор.
Подобно на Ричард, и братовчедите бяха сигурни, че новият затвор е по-поносим от стария — надали можеше да съществува зандан, по-страховит от бристълския „Нюгейт“.
— Сега се ядва, братовчеде Джеймс, братовчеде Джеймс — обясни Ричард, изненадан от ужаса, изписал се върху лицата им, когато ги вкараха в общото помещение на углавните. — Треската поразчисти пространството. — Целуна ги и двамата по устата, но не им позволи да го прегръщат. — Недейте, воня — спря ги Ричард.
След неделната служба най-неочаквано се бяха появили маса и скамейки — главният тъмничар бил предупреден, че Парламентът отдавал голямо значение на доклада на Джон Хауард за положението в затворите за длъжници и затова нищо чудно съдиите да дойдели да огледат затвора, и бе направил каквото е по силите му.
— Как е татко? — бе първият въпрос на Ричард.
— Е, не е в състояние да пътува, но при всички положения е по-добре. Праща ти много здраве — отвърна братовчедът Джеймс — аптекарят. — И се моли за теб.
— Ами мама?
— Все същата си е. И тя ти праща много здраве и се моли за теб.
Братовчедите Джеймс бяха изумени колко добре изглежда Ричард. Сетрето, жилетката и панталоните му бяха много опърпани и смърдяха, но ризата и чорапите му бяха чисти, както и парцалите, подложени под халките на оковите върху глезените. Косата му беше късо остригана, както в „Нюгейт“, по нея не се виждаше и едно бяло косъмче, ноктите му бяха чисти и добре поддържани, лицето му бе току-що избръснато, по кожата му нямаше бръчки. Погледът му обаче бе отчужден и тъжен — да те побият тръпки.
— Нещо ново за Уилям Хенри?
— Не, Ричард, ни вест, ни кост от момчето.
— Тогава всичко е без значение!
— Бива ли да говориш така! — укори го братовчедът Джеймс — свещенослужителят. — Наели сме ти и адвокат, за жалост не е бристълчанин. Тия съдебни заседатели, дето обикалят графствата, никак не обичат пришълци. Братовчедът Хенри — адвокатът, ни заръча да търсим подходящ човек сред съдебните заседатели в Глостър. Тук има двама съдии, единият — сър Джеймс Еър, е член на Върховния финансов съд, вторият пък — сър Джордж Нариз, е член на Върховния съд по общо право.
— Видяхте ли Сийли Тревилиън?
