Пръв отведоха Джими Прайс, но той още не се беше върнал, когато дойде редът и на Бес Паркър — едва след като излезе и Бети Мейсън, останалите в килията в подземието си дадоха сметка, че след делото откарваха задържания право в затвора.
Изведоха и Сам Дей — Ричард и Уили останаха сами с Джоуи Лонг и Бил Уайтинг. Часовете се нижеха един след друг.
— Тяхна светлост трябва да похапнат — отбеляза Уайтинг — беше си непоправим. Прокара език по устните си. — Печена гъска, телешко печено, агнешко печено, плодови сладкиши, кремове с фрукти, пудинги, мудинги — това е само добре дошло за нас, Ричард! Търбусите на тяхна светлост ще бъдат пълни, а разсъдъкът им ще бъде размътен от червеното винце и портвайна.
— Мен ако питаш, е зле за нас — възрази Ричард — не му беше до шегички. — Ако вземат да преядат, ще се обади подаграта им — тогава ела да гледаш.
— Бива ли да си такъв черногледец, бе, човек! Кажи някоя утешителна дума!
Двамата с Уили бяха последни. Ако се вярва на часовника върху стената на съдебната зала, ги вкараха в нея в два и половина следобед. Стълбите от подземието водеха направо в мястото, оградено за подсъдимите, където Ричард и Уили се изправиха (нямаше къде да седнат), примигвайки срещу ярката светлина. Компания им правеше върлинест чичка, издокаран в средновековни одежди, който — аха, и да задреме. Макар и залата да не беше голяма, в нея имаше и балконче за публиката, а хората долу явно щяха да участват в драмата, която престоеше да се разиграе. Двамата съдии се бяха разположили на висок подиум — бяха пременени, както подобава на високия им пост, в обточени с кожа морави мантии и дълги перуки. Край тях, а и долу в залата седяха други съдебни чиновници, имаше и такива, които сновяха напред-назад. Кой ли беше адвокатът на Ричард, господин Джеймс Хайд? Той нямаше представа. Съдебните заседатели — общо дванайсет на брой, стояха в нещо като кошарка за овце и за да не им изтръпват краката, от време на време пристъпваха едва забележимо. Ричард знаеше, че не им е никак лесно — всеки свободен гражданин от река Туийд, та чак до Ламанша си умираше от притеснение да не го посочат за съдебен заседател, защото така не можеше да си свърши работата, а не го възмездяваха и с едно-едничко пени. Ето защо и съдебните заседатели от немай-къде претупваха делата и само това и чакаха — съдията да оповести: „Смърт чрез обесване!“
Господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън седеше заедно с някакъв страховит на вид мъж, издокаран, както приляга на участник в представлението: в роба, завързана отзад перука, катарами и лъскави дрънкулки. Сийли направо не приличаше на себе си, беше облечен от глава до пети в строги дрехи от тънко черно сукно, беше си надянал перука, която не биеше на очи, носеше и меки черни ръкавици и си беше лепнал физиономията на слабоумен добродушко. Не бе останало и помен от контето, превърнало се в посмешище за всички, нито пък от хитрия, пресметлив далавераджия и измамник. Сийли, който седеше в съдилището на Глостър, си беше самото въплъщение на жертвата, на измамения глупак. Щом Ричард застана на подсъдимата скамейка, онзи се разпищя като попарен и се долепи ужасен до спътника си, след което гледаше навсякъде, но не и към скамейката на подсъдимите. Според закона Сийли беше обвинител, ала говореше не той, а адвокатът му, който се обърна към почитаемите съдебни заседатели, за да опише чудовищното престъпление, извършено от двамата изверги на подсъдимата скамейка. Ричард отпусна върху парапета ръце в белезници, заби пети в износеното дюшеме и заслуша как адвокатът на ищеца превъзнася до възбог добродетелите — а и глупостта, на тоя клет безобиден човечец, господин Тревилиън. Разбра, че днес в Глостър няма да се случат чудеса.
Сийли разказа какво се е случило, като трепереше, хлипаше жално, давеше се и дълго мълчеше, за да намери най-точната дума, въртеше очи и сегиз-тогиз захлупваше лице върху ръцете си, от които бе свалил скъпите ръкавици. Накрая съдебните заседатели, които не пропуснаха да отбележат колко беден душевно и богат парично е мъжът пред тях, определено решиха, че той е станал жертва на една похотлива жена и на сприхавия й съпруг. Което само по себе си не означаваше, че е налице преднамерена измама, нито че клетвената разписка за пет столири стерлинги, макар и получена насила, е доказателство за изнудване.
Тежката задача да установят истината се стовари върху двамата свидетели: върху госпожа Джойс, жената на фризьора, подслушвала през стената, и върху господин Дейнджърфийлд от другата къща, надзъртал през пролуките в своята си стена. Оказа се, че госпожа Джойс има невероятен слух и че господин Дейнджърфийлд е успял да види през половинсантиметрова пролука един свят, състоящ се от триста и шейсет градуса. Жената на фризьора била чула думи като „Пачавра мръсна! Къде ти е свещта?“, а също „Ще ти пръсна черепа, ниедник с ниедник!“, докато господин Дейнджърфийлд бил видял как Морган и Инсел заплашват Сийли с чук и го принуждават да пише клетвена разписка.
