— Не — отвърна братовчедът Джеймс — аптекарят. — Но подочух, че бил отседнал в най-хубавата странноприемница. Заседанията на съда са голямо събитие за Глостър, съпроводено с много шум — хората се стичат от всички кътчета на града към кметството, където се помещава и съдът. Двамата съдии отсядат в специални квартири наблизо, ала стажантите, адвокатите и приставите са пръснати по хановете. Утре съдебните заседатели ще решават кои дела да гледат, но според адвоката това си било само формалност и щели да дадат ход на делата на всички ви.
— Как се казва адвокатът?
— Господин Джеймс Хайд от Чансъри Лайн34 в Лондон. Обслужва Оксфордския съдебен окръг заедно със съдиите Еър и Нариз.
— Кога ще дойде да ме види?
— Изобщо няма да идва, Ричард. Задълженията му са да те защитава в съда. Не забравяй, той няма право да излага твоята гледна точка. Изслушва свидетелите и се опитва да намери нещо в показанията им, което не се връзва, и за да го изясни, провежда кръстосан разпит. Не знае нито кои са свидетелите, нито какво ще кажат, затова и е безпредметно да се виждате. Изложихме му най-подробно какво се е случило. Човекът е много разбран и кадърен.
— Колко ви поиска?
— Двайсет гвинеи.
— Платихте ли му вече?
— Да.
„Добре сте ме наредили“ — помисли, но им се усмихна сърдечно и им стисна ръцете.
— Много добри сте с мен. Просто не мога да ви кажа колко съм ви благодарен.
— Та ти, Ричард, си ни роднина! — възкликна изненадан братовчедът Джеймс — свещенослужителят.
— Нося ти нов костюм и чифт нови обуща — оповести аптекарят Джеймс. — И перука. Не бива да се явяваш пред съда с тая офъкана коса. Жените — майка ти, Ан и Елизабет, ти пращат цял сандък долни дрехи, ризи, чорапи и парцали.
Ричард си замълча. Семейството му явно се бе приготвило за най-лошото — ако близките му очакваха вдругиден да го пуснат на свобода, защо ще му слагат цял сандък нови дрехи?
На другия ден, докато стъпваше тежко с веригите, Ричард чу как Глостър е огласян от весели звуци, ознаменуващи началото на съдебното заседание: от рогове, тромпети и тътнещи барабани, от възхитени възгласи, от музиката на тъпани и свирки, от звучни, напевни гласове, бъбрещи на латински. В града цареше празнично настроение.
Виж, в тъмницата всички бяха потиснати. Докато оглеждаше събратята си по съдба, другите шестнайсет души, които днес щяха да бъдат изправени пред съда (числото отново се бе покачило), Ричард си даде сметка, че никой измежду тях всъщност не очаква друга присъда освен виновен. На още двамина им беше по джоба да си наемат адвокат: на Бил Уайтинг и на Айзак Роджърс. И тях щеше да ги защитава господин Джеймс Хайд, от което Ричард си направи извода, че явно няма други желаещи.
— Нима никой от нас не се надява да се измъкне на свобода? — попита той Лизи.
Лизи си беше ветеранка, беше се изправяла цели три пъти пред същите съдебни заседатели, затова и го изгледа недоумяващо.
— Не, защото никой не се и измъква — отвърна му тя простичко. — И как да се измъкнем? Доказателствата се посочват от обвинителя и свидетелите, а съдебните заседатели им вярват на едната гола дума. Почти всички сме виновни, макар и да знам доста случаи, когато хора са осъждани заради лъжи. Не е оправдание, че сме били пияни, а ако имахме високопоставени приятели, нямаше да гнием в Глостърската тъмница.
— Случва ли се все пак да оправдаят някого?
— Е, от дъжд на вятър се случва и това, ако съдебното заседание се проточи. — Жената се намести върху коляното му и му приглади косата, сякаш е малко дете. — Но не храни напразни надежди, Ричард, любов моя. Според съдебните заседатели това, че си на подсъдимата скамейка, вече доказва вината ти. Много те моля, сложи си все пак перуката.
Когато призори на двайсет и трети март Ричард беше изкаран от тъмницата, все така окован с тежките вериги, прихванати за кръста му, той бе облечен в новия костюм — най-обикновен, от евтино сукно, с черна жилетка и черен панталон, беше си сложил и новите черни обуща и бе подпъхнал под халките на оковите чисти парцали, но не бе надянал перуката — струваше му се ужасно. С него от затвора изведоха още седем души: Уили Инсел, Бети Мейсън, Бес Паркър, Джими Прайс, Джоуи Лонг, Бил Уайтинг и Сам Дей седемнайсетгодишно хлапе от Дързли, обвинено, че е задигнало чиле прежда от някаква тъкачница.
Вкараха ги в кметството през задния вход и ги отведоха по стълбите в подземието още преди да са зърнали бойната арена, където се водеха само словесни сражения, но въпреки това бе напълно възможно да ти хвръкне главата.
— Дълго ли трае? — изшушука Бес Паркър на Ричард и го погледна с разширени от ужас очи — два дена, след като се бе родило, детенцето й бе починало от треска и сега жената бе съвсем съсипана.
— Предполагам, че не. Съдебните заседания едва ли продължават повече от шест часа на ден, а я погледни колко народ чакаме за присъди — цели осем души. Сигурно ще ни претупат на бърза ръка, както касапинът прави наденици.
— Ох, умирам си от страх — проплака Бети Мейсън, чието момиченце се бе родило мъртво — и тя бе смазана от мъка.
