Счупеното колело полностью

Бликна кръв и потече свободно по трупа. Не бяха го очаквали. Но там имаше нещо. Не пластина, както и двамата очакваха, а нещо много по-дребно и меко. Кар пъхна ножа под него и го измъкна навън. Кесия. Малка черна кесия, не по-голяма от детска длан. Намръщи се, след това я подаде на генерала.

Толонен я избърса в ръкава си, после взе да я върти из ръцете си и да я оглежда. Приличаше на съвсем обикновена кесия — като тези за тютюн. За миг се поколеба. Ами ако беше бомба? Трябваше да я предаде на експертите. Но нямаше търпение да разбере, защото този човек — а това беше човек, сега вече нямаше съмнение — искаше да го убие. Отървал се беше на косъм.

Внимателно притисна двата ръба на кесията един към друг. Тя се отвори. Бръкна вътре с два пръста и извади онова, което беше в нея.

Известно време го гледа втренчено, след това го подаде на Кар. Беше познал. В мига преди да отвори кесията, се беше сетил какво има вътре. Камък. Един-единствен бял камък от уей чи. Като визитна картичка. За да разбере тангът кой е убиецът.

Толонен срещна погледа на Кар и горчиво се усмихна.

— Де Вор. Това е работа на Де Вор.

Кар погледна надолу.

— Да — и като разбере, ще се разочарова. Много ще се разочарова.

Известно време Толонен не каза нищо — беше се замислил. После отново погледна към Кар.

— Нещо не е наред, Грегор. Инстинктът ми подсказва, че е намислил нещо. Докато сме тук и се разсейваме, той си върши работата. Трябва да се върна. Веднага. Джелка…

Кар докосна ръката му.

— Веднага тръгваме.

Де Вор се обърна на стола си и погледна лейтенанта.

— Какво има, Виганд?

— Мислех си, че трябва да го знаете, сър. Онзи хан се е провалил. Маршал Толонен все още е жив.

— А… — той се извърна и пак се загледа през продълговатия прозорец; лейтенантът беше свободен да се оттегли. Известно време седя така, без да помръдне, загледан в бавно движещите се над далечните върхове облаци; тънките пръски мъгла приличаха на изящни снежни пера на фона на наситеносиньото небе. След това отново се извърна.

Усмихна се. Също като Виганд всички щяха да си мислят, че се е опитал да убие Толонен, но той не искаше това. Ако го беше убил, щеше само да го превърне в мъченик. И да укрепи позициите на Седмината. Не, онова, което искаше, беше да унищожи Толонен. Ден след ден. Капка по капка.

Да. Толонен сигурно беше намерил камъка. И бе разбрал, че всичко това е негова работа.

В стаята му имаше таен асансьор — зад една от таблиците, покриващи стените от тавана до пода. Използва го, за да слезе в центъра на зайчарника. Еднопосочно огледало в дъното му откриваше гледка към коридора отвън. Провери дали е чисто и излезе. Стаята беше вляво, на петдесет чи надолу по коридора, в края на задъненото разклонение, издълбано в скалата.

На вратата спря и извади от джоба си малко фенерче. После прегледа и двете ключалки. Като че ли не ги беше докосвал никой. Набра комбинациите доволен и доближи око до идентификатора. Вратата се отвори със съскане.

Момичето спеше. Лежеше там, забила лице в пръчките на леглото. Дългата й пепеляворуса коса се бе разпръснала по голите й рамене.

Беше я открил в едно от околните села. Физическата прилика веднага го бе поразила. Не че би успял да преметне някого, ако я бе оставил в първоначалния й вид, но осемнайсет месеца добро хранене и експертна хирургия я бяха преобразили така, че хилядата юана, които беше платил за нея, му се струваха жълти стотинки. Сега сигурно струваше милион.

Затвори вратата, приближи се и бавно я отви, като внимаваше да не я събуди, разголи закръгления й задник, изящния й гръб. Известно време я разглежда, след което разтресе леко рамото й, докато тя се събуди, обърна се и го погледна.

Толкова много си приличаха. Толкова много, че и „баща й“ едва ли би я отличил лесно от истинската.

Де Вор се усмихна и протегна ръка. Погали лицето й с опакото на дланта си и тя се отри благодарно о нея. Да. Вече беше почти готова.

— Коя си ти? — попита я той нежно. — Кажи ми как се казваш.

Тя се поколеба, след това отново вдигна глава и го погледна в очите.

— Джелка. Казвам се Джелка Толонен.

Джелка замахваше с крак към гърлото на Шан точно когато стената в дъното се взриви и в тренировъчната зала нахлуха отломки и дим.

Ударната вълна я отхвърли назад, но тя се претърколи, скочи мигом на крака и се обърна в посока на експлозията. Мярна Шан — беше мъртъв, от гърба му стърчаха огромни отломъци.

Идваха насам през дима, бързаха — трима души в черни трика; дихателни маски скриваха лицата им, главите им се въртяха насам-натам, дулата на пушките им душеха наоколо.

Убийците от Пин Тяо. Позна ги веднага. И незабавно се задейства…

Хвърли се назад, после сграбчи с една ръка тренировъчното въже, докато другата търсеше пречките на шведската стена.

Убиецът в средата стреля и тя се сниши. Точно до нея се разхвърчаха трески. Трябваше да оцелее само минута, докато дойде помощта.

Минута. Беше твърде много време. Налагаше са да нападне.