Счупеното колело полностью

Тангът се позамисли, после отново се обърна към Толонен:

— Е, Кнут? Ти какво мислиш?

Толонен се поклони.

— Мисля, че е възможно, чие хсия. Пък и би ли ни навредило да почакаме, преди да вземем крайното решение?

Тангът се разсмя.

— Две към едно. Печелите.

Толонен му се усмихна.

— Вашето „едно“ е по-голямо от нашите „две“, чие хсия.

— Така е. Но аз не съм глупав. Нито пък инат — и той отново се обърна към сина си: — Добре, Юан. Засега оставям това в твои ръце. Уреди въпроса за охраната с маршал Толонен. Но за момчето ще отговаряш пряко ти, разбра ли ме? То ще живее, защото ти си пожелал така. Нека смъртната присъда остане у тебе — използвай я при нужда.

Юан се усмихна и ниско се поклони.

— Както желае баща ми.

— О, и още нещо, Юан. Най-добре ще е сам да се срещнеш с момчето — той се усмихна. — Чух, че имаш още две свободни места в проекта „Жица в главата“.

— Аз… пазех ги за всеки случай…

— Така си и помислих. Върви тогава. Още сега виж момчето. И ако мнението ти за него съвпада с това на маршала, ще направим както казваш ти. Но внимавай, Юан. Знанието е меч с две остриета.

Когато синът му излезе, тангът се обърна към своя маршал:

— Дръж ме постоянно в течение, Кнут. Ли Юан няма да знае, но аз искам през цялото време да знаем къде се намира Ким. Може би Юан е прав за него. Но онова, което ние можем да използваме, със същия успех може да бъде използвано и от враговете ни. Аз се отвращавам при мисълта, какво ще стане, ако това момче отново попадне в ръцете им. Разбираш ли ме ясно, Кнут?

— Разбирам, чие хсия.

— Добре тогава. Нека да си поговорим за друго. Дъщеря ти, Джелка — как е?

Погледът на Толонен светна.

— Много по-добре, чие хсия. Вече си е вкъщи.

Ли Шай Тун се намръщи.

— Дали това е умно, Кнут? Искам да кажа… да се върне там, където са я нападнали?

— Лекарите решиха, че така ще е най-добре. А аз… откакто се случи това, си мисля, че там тя ще е в най-голяма безопасност.

— Ясно. Но както разбирам, тя не е съвсем същата като преди.

Толонен сведе глава — в погледа му се четеше притеснение.

— Не е съвсем същата, чие хсия.

— И аз така си мислех… Е, виж какво, Кнут. Знам колко зает беше напоследък. Хрумна ми една идея — защо не вземеш да си починеш и да оставиш и Джелка да преодолее случилото се?

— Чие хсия!

— Спомняш ли си онзи остров, собственост на семейството ти? До финландския бряг?

— Край Якобстад? — Толонен се разсмя. — Как да го забравя? Прекарах там един месец с Джени скоро след като се оженихме.

— Да… — двамата се умълчаха, споделяйки сладката тъга на спомена. — Е… — с по-бодър глас продължи Ли Шай Тун, — … защо не заведеш там Джелка за някоя и друга седмица?

Толонен грейна в усмивка.

— Но да! Разбира се! — После се умърлуши. — Но вие казвате, че имам твърде много работа, чие хсия. Кой ще се грижи за нея? Пък и въпросът с пропуските…

Тангът докосна маршала по рамото. Такъв си беше Толонен — не би престъпил Закона за пропуските, не би раздавал разрешения на роднини и приятели. През всичките тези години, откакто го познаваше, не беше чул Толонен и веднъж да се е възползвал от положението си.

— Не се безпокой, Кнут. Вече съм уредил всичко. Пропуски, припаси, дори и специален отряд, който да я охранява — той се усмихна широко, наслаждавайки се на изненаданото изражение на Толонен. — Брат ти Джон и жена му се съгласиха да останат с нея, докато тя е там.

Толонен се разсмя смаяно.

— Джон?! — после поклати глава, трогнат до дъно. — Дълбоко съм ви благодарен, чие хсия. Това е отлично. Тъкмо това й трябва. Страшно ще й хареса, знам.

— Добре тогава. Значи утре ще я заведеш сам. След като оправим тази работа с момчето. И, Кнут…

— Да, чие хсия?

— Не бързай да се връщаш. Остани с нея една вечер. Да видиш като как е, а?

— Това заповед ли е, чие хсия?

Тангът се усмихна и кимна.

— Да, скъпи приятелю. Това е заповед.

След като Толонен си тръгна, Ли Шай Тун се отправи към покоите си. Изкъпа се, облече вечерните си копринени дрехи и седна на стола до шадравана с шарани. Вдигна книгата на Хун Лу Мен, „Сънят на червените имения“, от мястото, където я беше зарязал. Известно време се опитва да чете, да потъне отново в щастието на младия Пао-ю и любимата му братовчедка Тай-ю, но не му се удаваше — умът му непрекъснато се връщаше към файла „Аристотел“ и към въпроса, какво би могъл да означава той за Чун Куо.

Неговият син, Ли Юан, го беше прочел преди пет години, в първите дни, след като бе посветен в тайната на техния свят — Голямата лъжа, върху която беше съградено всичко. Спомняше си как онази нощ Юан бе дошъл при него блед и уплашен. Беше се събудил от ужасен сън.

— Защо крием истината от тях? — бе поискал да разбере Юан. — От какво се боим? Че тя ще ги накара да мислят по-различно, а не така, както ние искаме? Че могат да изберат нещо друго, а не онова, което ние искаме да изберат?