Счупеното колело полностью

Беше прекарал през ума си най-различни сценарии. Например: Седмината можеха да ограничат използването на жици до известни престъпници и политически дисиденти. Или другата крайност: да сложат жици в главите на всички, дори и на жените и братовчедите си. И не само това. Какво точно щяха да представляват жиците? Щяха ли да се задоволят с това, да ги използват като метод за наблюдение над огромното население на Чун Куо или щяха да се опитват да променят поведението му чрез тях?

Тази, последната мисъл доста го тормозеше, защото жицата имаше много по-голям потенциал за манипулация, отколкото си представяше Ли Юан. Щом някой започнеше да бърника в човешкото съзнание, нямаше граница за незабележимите промени, които можеше да направи в него. Беше възможно — дори беше съвсем просто — то да бъде отвличано и отклонявано, да се създадат милиони личности въз основа на един-единствен ментален модел и целият човешки вид да бъде направен послушен, плах, лишен от творческо въображение. Но това по-лошо ли беше от онова, което и без това ставаше? Можеше да се спори дали Чун Куо — огромният град-утопия на Цао Чун — е било създадено тъкмо с тази цел: да скопи Човечеството, да държи този страшен звяр зад решетките си. В тази светлина и тази последна крачка — планът да се сложи жица в главата на всеки индивид — беше просто усъвършенстване на същата тази идея. Само ограниченията се бяха оказали недостатъчни. Решетките не стигаха. Сега трябваше да поставят решетките — стените — вътре в хората, иначе щяха да станат свидетели на това, как рухва цялото огромно здание. Тази мисъл го тревожеше.

Срещу това поставяше три неща: „дългът“ си към Ли Юан, увереността си, че с него или без него това ще стане, и последно — чисто и просто предизвикателството.

Беше се опитал да се убеждава сам, че на никого нищо не дължи, но истината беше друга. Съдбата му досега винаги беше в ръцете на другите. И не беше ли така с всички? Не зависеше ли дори най-основното нещо — съществуването на човека — от разбирателството на онези, с които живееше; от тяхното съгласие той да съществува! Не беше ли го научил още в Глината? Нито един човек не беше истински свободен. Никой нямаше никакви други права освен тези, които му даваха околните. Трябваше да се признае на Ли Юан това, че принцът поне беше прозрял колко е ценен той и му беше дал възможност. Не заслужаваше ли някаква отплата?

Що се отнася до второто, вече беше сигурен, че само световна катастрофа би попречила на плана на Ли Юан да се превърне в действителност. И наистина, сега катастрофата изглеждаше естествена алтернатива на Проекта „Жица в главата“. Фитилът беше запален отдавна, още с отказа на Седмината да се заемат с проблема за огромното увеличение на населението. Отказът им да се заемат с този фундаментален проблем — решение, основано на почитта им към семейството и на правото на всеки мъж да има синове — беше осакатило всякакви опити да се уравновеси бавното нарастване на ресурсите с потресаващото нарастване на търсенето и Чун Куо да се превърне в утопията, която е трябвало да бъде. Но това не беше нищо ново; беше си проблем, съществувал от векове — проблем, с който древните императори на Чун Куо са били принудени да се сблъскат още преди 2 000 години. Цената на това неравновесие беше глад, чума и революции и те пак щяха да връхлетят — освен ако не успееха да възпрат вълната и да обуздаят дегенеративните сили. Но това нямаше да стане без еволюционна промяна в самия вид. Междувременно този изкуствен начин трябваше да свърши работа. Седмината нямаха избор. Или трябваше да сложат жиците, или да рухнат.

А предизвикателството? И него виждаше от гледна точка на морала. Както го схващаше сега, планът представляваше предимно технически проблеми — проблеми, които изискваха не точно онази изобретателност, в която беше добър, а усъвършенстването на вече съществуващи системи. В много отношения това беше въпрос от чисто организационна сложност: да се разглоби Проекта на съставните му части и да се сглоби отново. Можеше да го каже на принц Юан още при първата им среща, но предизвикателството — истинското предизвикателство — беше в насочването на изследванията, в определянето. Не на качеството на евентуалната жица, а на това, какво ще представлява тя.

И тъкмо тук може би той беше престъпил указанията, дадени му от Ли Юан, защото никой не го беше молил да мисли над това, на какво би могла да бъде способна една такава жица; бяха го помолили просто да реши дали планът става за работа. Отново той щеше да бъде просто средството — машината — за удовлетворяване на нечии други нужди; инструментът, чрез който мечтите им щяха да се превърнат в действителност. Както винаги, се предполагаше, че той няма думата по въпроса. И все пак щеше да си каже думата.

Ким спря да цапа с крака във водата и се огледа.

— Джоел!

Хамънд беше застанал от другата страна на басейна.

— Ким… точно тук си мислех, че ще те намеря.

Ким се изкачи на перваза, заобиколи басейна и протегна ръка на Хамънд.

— Откога си тук?