Счупеното колело полностью

— Обикновено не го правите. Но това време отмина. Вие понесохте съществени загуби. Имате нужда от мене. Точно както и аз имам нужда от вас.

Гезел сви рамене.

— А защо ви е да се нуждаете от нас? Да не би поддръжниците ви Отгоре да са излезли от играта, а, ши Търнър?

Той се престори на изненадан, но предварително знаеше, че Гезел ще зачекне този въпрос. Знаеше го, понеже самият той бе подал информацията на връзката си от средите на Пин Тяо.

Гезел се изсмя.

— Изяснете се, ши Търнър. Кажете ни истинската причина, поради която сте тук.

Де Вор пристъпи напред и изведнъж се обърна към всички тях, а не само към Гезел, знаейки, че по този начин може да постигне целта си.

— Вярно е. Войната ми отне много от онези, чиито средства подкрепяха дейността ми. Но освен това има и нещо друго. Нещата се промениха. Горе вече няма противоречия между тези, които държат властта, и онези, които искат да разполагат с нея. Конфликтът се разрасна. Както и вие вече знаете. Въпросът вече не е в това, кой трябва да управлява, а дали изобщо трябва да има управляващи.

Гезел отново седна.

— Това е така. Но каква е вашата роля? Вие заявявате, че сте убили един танг.

— Също така и министри и един от синовете на танг… Гезел се изсмя късо.

— Добре де, все едно. Но аз пак ви питам: защо да ви се доверявам?

Де Вор се наведе напред и постави ръцете си на ръба на масата.

— Защото трябва. Ако сме поединично, ще се провалим. Пин Тяо ще потъне в неизвестност или в най-добрия случай ще си извоюва бележка под черта в някой исторически документ като поредната малка, фанатизирана групировка. А Седмината… — той въздъхна тежко и се изправи. — Седмината ще управляват вечно Чун Куо.

Той не им даде нищо. Или, иначе казано, нищо реално или съществено. Както Гезел правилно бе подчертал, всичко, с което разполагаха, беше половин карта и едно ухо. Това, както и неприкритата му дързост и безочие да се осмели да почука на вратата им, знаейки, че те са безскрупулни убийци. Но по лицата им можеше да прочете, че почти бе успял да ги убеди.

— Разтворете пакета, ши Гезел. Вътре освен ухото ще откриете и нещо друго.

Гезел се поколеба, после постъпи както му каза Де Вор. Остави ухото настрана, разгърна прозрачния лист и го положи до половинката му.

— Разполагам с триста и петдесет тренирани мъже — тихо рече Де Вор. — Ако се присъедините към силите ми, до два дена ще завладеем арсенала на Хелмщат.

Гезел се втренчи в него.

— Изглеждате много сигурен в себе си, ши Търнър. Хелмщат е силно охраняван. Има комплексна електронна защита. Как си представяте, че можем да го завладеем?

— Няма да има защитни системи. Не и когато ние нападнем.

Бързо и уверено той изложи плана си, премълчавайки единствено начина, по който бе организирал всичко. Когато приключи, Гезел погледна към колегите си. Той беше запомнил казаното от Де Вор и особено онази част, отнасяща се до високата степен на обществено одобрение, което Пин Тяо щеше да си спечели след това нападение — одобрение, което със сигурност щеше да увеличи редиците им с новопостъпили. Това, както и изгледите да си набавят значителни количества усъвършенствано въоръжение, сякаш предопредели решението.

Гезел се обърна към него:

— Оставете ни за момент, за да го обсъдим, ши Търнър. Ние сме демократично движение. Трябва да гласуваме.

Де Вор се усмихна вътрешно. „Каква ти демокрация, задник такъв? Става това, което ти искаш. Мисля, че си достатъчно умен, за да разбереш, че нямаш друга възможност, освен да тръгнеш с мене.“

Излезе с лек поклон и седна отвън. Почака само няколко минути, преди вратата да се отвори и да се появи Гезел. Той се изправи лице в лице с водача на Пин Тяо.

— Е?

Гезел се вгледа в него за момент, преценявайки го хладно. После се поклони леко, отстъпи назад и протегна ръката си.

— Заповядайте, ши Търнър. Трябва да обсъдим плановете.

Момичето беше мъртво. Хаавикко седеше там смутен, взрян в нея, в кръвта, която покриваше ръцете и гърдите му и нещата наоколо, съзнавайки, че я е убил.

Той леко изви глава и видя ножа там, на пода, където си спомняше, че го беше хвърлил, после потрепери, доповръща му се от отвращение от самия себе си. Какви ли още дълбини, каква ли по-нататъшна деградация му предстоеше? Той беше преминал през всичко. А сега и това.

Нямаше нищо друго. Това беше краят на пътя, по който бе поел преди десет години.

Той се обърна отново и се вгледа в нея. Лицето на момичето беше бяло, обезкървено. Докато беше жива, лицето й бе толкова красиво — преливаше от смях и усмивки, очите й не бяха загубили блясъка си вследствие на различни преживявания. Той стисна зъби — беше почувствал внезапна болка — и наведе глава, за да я преодолее. Тя не би могла да бъде на повече от четиринайсет години.

Огледа стаята. Там, безгрижно метната на облегалката на стола, беше униформата му. А на пода до него — подносът с празните бутилки и чаши, от които бяха пили, преди това да се случи.