Счупеното колело полностью

Затвори очи и силно потрепери, виждайки отново всичко — образите се оформяха почти с яснотата на халюцинация, от която дъхът му спря. Издаде тих, болезнен стон, видя се да я притиска надолу с едната си ръка, докато с другата забиваше ножа като обезумял — веднъж, втори, трети път, разрязвайки гърдите й, стомаха й, докато тя крещеше сърцераздирателно и се опитваше да се изправи.

Скочи на краката си и се изви настрани, закривайки лицето си с ръце.

— Да те опази Куан Ин заради онова, което си сторил, Аксел Хаавикко!

Да, сега го проумяваше. Всичко го бе водило към този момент. Пиенето и развратът, неподчинението и хазартът. Това беше естественият край на нещата. Тази вулгарна постъпка. Беше наблюдавал собственото си падение. От онзи миг в кабинета на генерал Толонен до този… завършек. Не му оставаше нищо друго. Нищо друго, освен да вземе ножа и да свърши със себе си.

Втренчи се в ножа. Гледа го дълго и неумолимо. Видя как кръвта беше засъхнала по острието и дръжката му, напомняща усещането за това, как го бе държал в ръката си. Собствения си нож.

Бавно тръгна натам, коленичи до него и постави ръце от двете му страни. „Сложи край сега — каза си той. — Чисто, бързо, с повече достойнство, отколкото си показал през всичките тези последни десет години.“

Хвана с две ръце дръжката на ножа, след това насочи острието към стомаха си. Ръцете му затрепериха и — за част от секундата — той се зачуди дали му е останала достатъчно смелост, за да продължи докрай. После, вече решен да го стори, затвори очи.

— Лейтенант Хаавикко, дойдох да видя…

Хаавикко рязко се обърна, пускайки ножа. Сводникът Лин Чан едва беше направил три крачки навътре в стаята и спря, поразен от разкриващата се пред него сцена.

— Господи! — каза хан с лице, на което се четеше ужас. Погледна към Хаавикко, изпълнен със страх, и, отстъпвайки назад, се обърна и бързо напусна стаята.

Хаавикко потръпна, после се изви, съзирайки ножа. Не можеше да се изправи. Цялата сила беше напуснала краката му. Нито пък можеше да се пресегне и отново да вземе ножа. Смелостта му се беше стопила. Не му бе останало нищо друго освен срам. Отпусна глава на гърдите си, от очите му потекоха сълзи.

— Прости ми, Веза, не исках…

Веза. Това беше името на любимата му сестра. Ала мъртвото момиче нямаше име. Или поне той не го знаеше.

Чу вратата да се отваря отново и в стаята да отекват стъпки, но не вдигна глава. „Нека ме убият — мислеше си той. — Нека си отмъстят. Няма да е по-малко от онова, което заслужавам.“

Той чакаше примирен, но нищо не се случи. Чу как вдигат момичето и го отнасят, после почувства някой да стои изправен пред него.

Хаавикко бавно повдигна глава и погледна нагоре. Беше Лин Чан.

— Отвращаваш ме — той изричаше думите ядно и злъчно. — Тя беше добро момиче. Мило момиче. Беше ми като дъщеря.

— Съжалявам… — започна Хаавикко със свито гърло. Отпусна глава и се разрида. — Прави с мене каквото искаш. С мене е свършено. Нямам дори пари да ти платя за последната нощ.

Сводникът се изсмя с явно отвращение.

— Разбирам, войниче. Но откакто започна да идваш тук, ти всъщност никога не си си плащал.

Хаавикко го погледна изненадано.

— Не. Хубаво е да имаш приятели. Нали? Добри приятели, които ще те измъкнат, ако си създадеш неприятности. Това е, което ме отвращава най-много у хора като тебе. Вие никога не си плащате. Всичко ви е уредено, нали?

— Не знам какво имате предвид. Аз…

Но Лин Чан избухна в гневен смях, който го накара да млъкне.

— Това. За всичко е платено. Не разбираш ли? Твоите приятелчета уредиха всичко.

Гласът на Хаавикко премина в смаян шепот:

— Всичко…?

— Всичко.

Лин Чан се вгледа в него за секунда с все така голяма погнуса в очите, после се наведе и плю в лицето на Хаавикко.

Хаавикко продължи да стои на колене дълго след като Лин Чан си бе отишъл, храчката върху бузата му беше като символ на срама, който сякаш го изгаряше чак до костите. Беше по-малко, отколкото заслужаваше. Мислеше си за това, което бе казал Лин Чан. Приятели… Какви приятели? Той нямаше приятели, а само партньори в разврата — а те не биха направили нищо за него.

Облече се и излезе да търси Лин Чан.

— Къде е Лин Чан?

Момичето на рецепцията го изгледа за миг така, сякаш той е нещо нечисто и отвратително, изпълзяло от някаква рибарска мрежа, после му подаде плик.

Хаавикко загърби момичето, след това отвори плика и извади от него един-единствен лист. Беше от Лин Чан.