Счупеното колело полностью

— Май късметът ме споходи — обади се той и срещна погледа на Хен. Веднага забеляза колко му беше ядосан, макар че бе извъртял нещата така, сякаш победата до последно беше на страната на хана и той му я беше измъкнал в последния момент. — Имах късмет тази последна карта да се падне на мене.

Виждаше какво му струва на Хен да сдържи думите, които му идваха на устата, и разбра, че онзи е вече готов.

— Както и да е… — добави той бързо. — Сега наистина трябва да вървя. Благодаря ви за гостоприемството, Хен Чан-йе. Обадете се, когато поискате. Знаете как да ме намерите — той дръпна стола си и се изправи.

— Чакайте!

Хен се беше навел напред, протегнал ръка към Сергей.

— Не, вие няма да ни оставите така, нали, ши Новачек? Както сам казахте… късметът ви споходи. Защо тогава бягате от него? Не сте се уплашили, нали, приятелю?

Сергей се втренчи в него.

— Да съм се уплашил?

Хен се облегна назад. На устните му се изписа бледа усмивка.

— Да. Уплашил… — той се поколеба. — Нека изиграем още една игра, ши Новачек. Една последна игра. Но нека този път залогът да си струва. Двеста хиляди. Не. Двеста и петдесет хиляди.

Сергей огледа зяпачите — на всяко лице се беше изписало напрежение. Сега вече не ставаше въпрос за пари; за Хен това вече беше въпрос на гордост, на достойнство.

Седна, опря твърдо длани на масата и впери поглед в Хен. Изведнъж държанието му се беше променило — беше станал по-твърд, почти брутален в предизвикателството.

— Добре. Но не и за двеста и петдесет. Нека не си играем на половинки и четвъртинки, Хен Чан-йе. Ако ще играя срещу вас, нека да бъде за милион. Разбирате ли ме?

Наоколо се разнесоха ахкания, после — смаяно мърморене. Но Хен като че ли не забелязваше надигналата се суматоха.

Седеше там, втренчил поглед в Сергей с опулени сякаш от шок очи. Ръцете му трепереха, по челото му беше избила пот.

— Е?

Хен беше онемял. Кимна.

— Добре — Сергей се наведе напред, взе картите и след това за всеобща изненада ги подаде на И.

— Вие раздавате, И Шан-чи. Не искам никой после да разправя, че играта не е била честна.

Забеляза как се разшириха очите на Хен. Как на уплашеното му лице изведнъж просветна разбиране.

Значи разбра.

Задържа безизразната маска на лицето си, но вътрешно ликуваше.

„Хванах ли те, копеле? Хванах те точно както исках.“ Милион. Да, беше повече, отколкото имаше Хен Чан-йе. Повече, отколкото можеше да вземе назаем от приятелите си. Нямаше алтернатива. Ако загубеше, трябваше да отиде при чичо си.

Хен Ю се обърна на стола си, махна на прислужника да си върви и се отправи към антрето. Там, в дъното, беше коленичил Хен Чан-йе с ниско наведена глава — челото му почти докосваше плочките на пода. Прекоси стаята, после се изправи над младежа.

— Какво има, братовчеде?

Хен Чан-йе не помръдна.

— Прости ми, чичо Ю, но имам много сериозна молба…

Хен Ю, министър на транспортацията на Ли Шай Тун и глава на фамилията Хен, подръпна брадата си. Чан-йе беше по-млад от него с четиринайсет години, най-младият син на чичо му, бившия министър Хен Чи-по, починал преди единайсет години. За последните пет години неведнъж му се беше налагало да плаща гаранция за момчето, когато се забъркваше в неприятности, ала всичко се беше променило преди шест месеца, когато Чан-йе беше поел наследството си. Откакто си имаше свой собствен доход, Чан-йе започна да посещава рядко дома на „чичо“ си Ю.

— Сериозна молба? По това време, Чан-йе? Знаеш ли колко е часът? Не можа ли да изчакаш до сутринта?

Хен Чан-йе едва-едва кимна нещастно.

— Нямаше да дойда, чичо, ако въпросът не беше извънредно спешен.

— Какво е станало, Чан-йе? Да не би някой да се е разболял?

Но макар че го каза, знаеше, че не е това. С такава новина би дошъл Фу Хен, не Чан-йе. Освен ако… Усети как го полазват студени тръпки.

— Не е Фу Хен, нали?

Хен Чан-йе вдигна съвсем незабележимо глава.

— Не, почитаеми чичо. Никой не се е разболял. Аз…

Хен Ю въздъхна облекчено, после се наведе по-ниско.

— Пил ли си, Чан-йе?

— Аз… — и тогава най-неочаквано Чан-йе избухна в сълзи. Чан-йе, който нито веднъж не беше произнесъл и дума на разкаяние за безпътния си живот, плачеше! Хен Ю погледна надолу — ръката на Чан-йе се беше вкопчила в полите на неговото пау — и поклати глава. Изведнъж гласът му доби твърдост — глас на министър, заповядващ на по-низш от него.

— Хен Чан-йе! Спомни си кой си! Я се погледни! Ревеш като четиригодишно дете! Не те ли е срам?

— Прости ми, чичо! Не мога да се сдържа! Опозорих благородното ни семейство! Загубих един милион юана!

Хен Ю занемя. След това се разсмя невярващо.

— Грешно съм те чул, нали, Чан-йе? Един милион юана?!

Но лекото кимване на Чан-йе го потвърди. Беше загубил един милион юана. Вероятно на игралната маса.

Хен Ю огледа студената официалност на антрето, фалшивите колони и мъничките бронзови статуетки на богове в нишите и от двете страни. Нереалността на всичко го порази. После поклати глава.

— Не е възможно, Чан-йе. Дори и ти не можеш да профукаш толкова много пари?!