— Не се притеснявай — каза той, облегна се напред и отново взе листа. — Сега вече си вписан във ведомостта, Щефан. Произвеждам те лейтенант. Имаш еднакъв чин с Виганд.
Когато Леман си тръгна, той се изправи и отново се приближи до картата. Участъкът с формата на таран, разположен в долния й ляв ъгъл и обозначаващ швейцарската Пустош, беше нашарен от линии — някои — пунктирни, други — цели. Там, където се пресичаха или свършваха, имаше малки квадратчета, представляващи укрепления. Бяха общо двайсет и две на брой, но само четиринайсет от тях — затворените в района между Загреб на югоизток и Цюрих на северозапад — бяха запълнени. Само те бяха завършени. Осемте укрепления в западния край оставаха недостроени. Четири от тях трябваше тепърва да бъдат започнати.
Парите. Това беше най-големият му проблем. Пари за заплати, храна и оръжие. Пари за ремонти, за подкупи и всякакви дребни разходи. И преди всичко пари, за да довърши строителната програма — мрежата от тунели и укрепления, които единствени можеха да гарантират успешна кампания срещу Седмината. Конфискациите го бяха лишили от мнозина от най-големите му инвеститори. След по-малко от три часа останалите трябваше да се срещнат с него с цел — по общо мнение — да подновят своите ангажименти към него, но всъщност, според него, да му кажат, че им е дошло до гуша. Затова и Хелмщат беше толкова важен сега.
Хелмщат. Той беше придумал
Но
Той се извърна и отново погледна към бюрото си. Съобщението за конфискацията си лежеше там, където го бе оставил. Приближи се и го взе, зачете го за пореден път. На пръв поглед нищо особено: открито признаване на ситуация, съществуваща на практика от дълго време — средствата на Леман са били замразени в момента, когато Бердичев е предприел полета към Марс, т.е. от три години. Но в документа имаше и скрит подтекст. Той показваше, че Седмината са открили факти, доказващи връзката на бащата на Щефан с убийството на министър Лу Кан, и че в резултат на това биха оправдали предприетите от Толонен действия, довели до убийството на Леман старши.
Това хвърляше светлина върху начина на мислене на Седмината. За тях войната беше свършила. Те я бяха спечелили.
Но Де Вор беше на друго мнение. Войната дори не бе и започнала. Не и в действителност. Независимо от конфискациите и смъртта на танга всичко станало досега беше просто игра, малко забавление за богатите и отегчените, развлечение, което да запълни часовете на безделие и лентяйство. Но сега всичко щеше да се промени. Той щеше да впрегне силите, движещи се из долните нива. Щеше да ги поеме и да ги направлява. А после?
Засмя се и смачка на топка копието от съобщението. После щеше да дойде промяната. Като ураган, бушуващ из нивата и сравняващ със земята Града.
Майор Ханс Еберт постави внимателно напитките върху подноса, след това се извърна и, след като си проправи път през тълпата, която изпълваше голямата зала, мина през закритата със завеси врата и влезе в стаята.
Приемът беше в разгара си, но тук, в личните покои на танга, беше спокойно. Ли Шай Тун седеше в голям фотьойл, разположен отляво, а краката му си почиваха, поставени върху табуретка, покрита като черупка на огромна костенурка. През последните дни той изглеждаше по-стар и налегнат от грижи, косата му, някога сива, сега беше чисто бяла — като фини ледени иглици, здраво сплетени отзад на главата. Жълтата официална роба падаше свободно около тънката му старческа фигура, а изящното съвършенство на златната верига около врата му само подчертаваше немощното и болнаво несъвършенство на плътта. Но дори и така в очите му все още имаше сила, в думите и жестовете му можеше да се усети достатъчно мощ, която да разсее всяка породила се мисъл, че той си е изпял песента. Дори и плътта му да отслабваше, духът му изглеждаше непроменен.
