Счупеното колело полностью

Натъпка хартията в джоба на куртката си, после се заклати навън, по-объркан от всякога. Вън, в коридора, се огледа и залитайки тръгна към чешмата с питейна вода, която беше вградена в стената на сградата, точно на пресечката. Напръска лицето си, после се изправи.

Приятели. Какви приятели? Бяха ли те изобщо приятели?

Лин Чан знаеше кои са, но той дори не можеше да се приближи до Лин Чан. Кой тогава?

Хаавикко потръпна, после се огледа. Някой знаеше. Някой си беше направил труда те да узнаят. Но кой?

Той отново се замисли за момичето и изстена. „Аз не заслужавам този шанс“ — каза си той. И все пак беше там — свободен, с погасени дългове. Защо? Стисна зъби и докосна засъхналата на бузата му храчка. Това му даваше повод да продължи. Да разбере кой. И защо.

Де Вор свали ръкавиците си и ги хвърли на масата, след това се извърна, изправи се лице в лице със своя лейтенант Виганд и наведе глава, за да извади от очите си лещите.

— Ето — той подаде лещите на Виганд, който ги постави внимателно в малката пластмасова кутийка, приготвена предварително. — Изследвайте ги. Искам да разбера кои са другите четирима.

Виганд се поклони и си тръгна.

Де Вор се извърна и срещна погледа на другия мъж, който беше в стаята.

— Мина чудесно. След два дни ще нападнем Хелмщат.

Албиносът кимна, но не каза нищо.

— Какво има, Щефан?

— Лоши новини. Сорен Бердичев е мъртъв.

Де Вор погледна за миг към младия човек, след това се запъти към бюрото си и седна зад него, започна да работи по докладите, които се бяха натрупали, докато го нямаше. Заговори, без да вдига поглед.

— Зная. Чух за това, преди да вляза. Лоша работа, както казват всички, но може да ни бъде от полза. Вероятно здраво е сплотила заселниците на Марс. Сега, след унищожаването на тръбопровода, няма да изпитват особено голяма любов към Седмината.

— Може би… — Леман млъкна за секунда, после се приближи и застана до ръба на бюрото, взирайки се в Де Вор. — Аз го харесвах, както знаеш. Възхищавах му се.

Де Вор вдигна поглед, прикривайки изненадата си. Беше му трудно да повярва, че Щефан Леман изобщо може да харесва някого.

— Е, добре — каза той, — сега обаче е мъртъв. Но животът продължава. Трябва да правим планове за бъдещето. За следващата фаза на войната.

— Затова ли се срещна с тази измет?

Де Вор погледна за миг зад гърба на Леман, към картата на стената. После отново срещна погледа му.

— Имам вести за тебе, Щефан.

Розовите очи придобиха твърд блясък, устните се свиха.

— Вече знам.

— Разбирам. — Де Вор се замисли за момент. — И кой ти каза?

— Виганд.

Де Вор присви очи. Виганд. Разбира се, той беше посветен във всички входящи новини, но бе и строго инструктиран да не ги предава никому, докато самият той, Де Вор, не го упълномощи съответно. Беше извършил сериозно нарушение на заповедта.

— Съжалявам, Щефан. Това утежнява нещата за всички нас.

Съобщението за конфискацията беше дошло едва час преди той да отиде на срещата с Пин Тяо, веднага след новината за смъртта на Бердичев. На теория това лишаваше Леман от всичко, което беше наследил от баща си, правеше го абсолютен бедняк, но Де Вор бе предварил това съобщение още преди години, карайки Бердичев да прехвърля огромни средства от имуществото под формата на заеми на измислени, несъществуващи наследници. Тези „заеми“ отдавна бяха изхарчени — най-вече за построяването на още и още укрепени градове, — но Леман не знаеше нищо за това. Сега осъзнаваше, че цялата сума беше загубена.

Леман го наблюдаваше внимателно.

— И как това ще промени нещата?

Де Вор остави листа и се облегна назад.

— Що се отнася до мене, нищо не се променя, Щефан. Така или иначе ние сме лишени от живота си. И какво по-различно може да направи лист хартия, носещ печата на Седмината?

Бледото лице на младежа потрепна съвсем леко.

— Мога да бъда полезен. И ти го знаеш.

— Зная. — „Добре — помисли си Де Вор. — Той разбира. Добре си е научил урока. В това, което вършим, няма място за сантименталности. Миналото си е минало. Не му дължа обяснение за това, как сме използвали парите му.“