—
Той бавно, неохотно прелистваше страниците, преструваше се, че никога не е виждал нещо подобно, странно ужасен от графичната оголеност на сексуалните си фантазии.
— Фей Йен… ние нямаме нужда от това. Защо? Необходимо ми е само да те погледна…
— Знам — произнесе тя, нежно завъртя главата му с ръцете си и меко го целуна по бузата. — Но това ще задържи любовта ни винаги нова и силна; ще ни издигне до нови висини.
Той потръпна, затвори очи, напълно покорен от чувството за топлината й, за целувките й по плътта му. Можеше да усети по кожата й аромата от правенето на любов. Можеше да го усети и по езика си.
— Трябва да се приготвям — каза почти нечуто. — Съветът…
В отговор тя отново го дръпна надолу, целувките й го лишиха от мислите му, възпламенявайки го още веднъж.
Обърнал гръб на канцлера на брат си, принц Ван Со-леян стоеше на терасата към стаята на мъртвия си баща, ръцете му леко почиваха на балюстрадата. Широката делта на Нил лежеше под него, оживяваща празния пейзаж, повърхността на реката проблясваше на утринната светлина. Той беше облечен с дълга копринена нощна роба в цвят лавандула, украсена с пеперуди, хлабаво вързана около кръста му. Краката му бяха боси, косата му — дълга, несплетена. Известно време мълчаливо наблюдаваше бавния, въртелив полет на птиците над главата си, но сега сведе поглед, най-сетне осъзнал присъствието на чакащия.
— Поздравления, Хун Миен-ло. Как е брат ми в тази прекрасна сутрин?
Хун Миен-ло сведе глава. Беше облечен официално, трите тънки плитчици на брадата му бяха стегнато преплетени със сребърна нишка, тъмната коприна, която носеше, контрастираше с цинобърната дограма на кабинета.
— Тангът е зле, ваше превъзходителство. Не беше добре с нервите и не можа да спи. Помоли вие да действате като негов регент на днешния Съвет. Тук нося съответния документ, подписан и подпечатан.
Принцът пъхна ръка в една от дупките на балюстрадата пред себе си, пръсна шепа месо върху голата земя, после се взря в лешоядите, втурнали се към хапките, в които умело беше скрита отрова.
— Добре. Ами шпионите ни? Какво са докладвали?
Хун Миен-ло повдигна глава, изучавайки гърба на принца.
— Че Ли Шай Тун има план. Нещо, предложено от сина му, Юан. Чух се с някои от приятелите ни.
— И?
Приятелите бяха смесица от бизнесмени и представители от Първо ниво, държавни служители и избрани членове на Низшите фамилии — всички с известно влияние извън тесния кръг на Седмината.
— Смятат, че ще бъде най-добре да се противопоставим на такъв план.
— Ясно. — Той се обърна и за първи път погледна канцлера. — Този план… какво включва?
— Искат да вградят устройство в главата на всеки гражданин — нещо като излъчвател за проследяване. Вярват, че това ще позволи провеждането на по-ефективна политика в Чун Куо.
Ван Со-леян се извърна. Идеята не беше лоша, но не за това идеше реч. Целта му беше да намали влиянието на Ли Шай Тун в Съвета, а какъв по-добър начин от противопоставянето на сина му? Ако по същото време можеше да спечели подкрепата на определени влиятелни членове, то още по-добре. Когато собствените му планове дадяха резултат, щеше да им припомни за противопоставянето си на плана.
Обърна се и погледна свирепо към Хун Миен-ло.
— Това е чудовищно. Да се слагат разни неща в главите на хората. Защо? Това едва ли ще ги направи по-различни от машини.
— Наистина, ваше превъзходителство. А хората не трябва да са машини, които да бъдат манипулирани, нали?
Двамата мъже се засмяха.
— Разбираш ме добре, канцлер Хун. Може би даже твърде добре. И мога да те използвам.
Хун Миен-ло се поклони ниско.
— Както обича ваше превъзходителство.
— Добре — Ван Со-леян се усмихна, обърна се и се взря през делтата към далечната куличка на къщата от светлина. — Тогава значи разбираш последната стъпка, която трябва да предприемем, ти и аз?
Хун остана наведен, но думите му се чуха ясно, непреклонно, дори изречени с почти арогантен тон.
— Разбирам…
След като канцлерът си тръгна, Ван Со-леян остана там, наблюдавайки птиците. В началото те изглеждаха незасегнати от отровата, но после първо една, а след нея останалите започнаха да залитат несигурно. Една несръчно плесна с криле в опита си да полети, издигна се на десетина, може би петнайсет чи във въздуха, преди пак да падне тежко на земята. Той се усмихна. Шест птици бяха погълнали отровата. Наблюдаваше ги как известно време се клатушкат, преди да паднат и да замрат. Още птици се събираха над главата му, правеха бавни кръгове в безоблачното небе. След малко те също щяха да се спуснат. И после…
Обърна се, вече уморен от играта — знаеше резултата предварително — и отново влезе вътре.
— Сун! — извика нетърпеливо. — Сун! Къде си?
Сун Ли Хуа, вътрешен шамбелан, пъргаво се появи на вратата с наведена глава.
— Да, ваше превъзходителство?
— Изпрати момичетата. Веднага! Искам да ме облекат.
