Сун се поклони и се отправи към изхода, но Ван Со-леян пак го извика.
— Не… Изпрати само една. Знаеш… Ми Фен.
— Както обичате, ваше превъзходителство. Подсмръкна силно, после прекоси стаята до заемащото цялата стена драконово огледало и застана там, вгледан в себе си. Значи брат му не беше добре. Хубаво. Щеше да се почувства много по-зле, преди да мине денят.
Ван Со-леян се усмихна и прокара пръсти през косата си, отмятайки я назад от челото си. После, почти несръчно, извърна глава, показвайки едното си ухо. Тази загадка — загадката кой беше отрязал ушите на баща му — остана неразрешена. Накара Хун Миен-ло да направи внимателно разследване, но то остана безрезултатно. Бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували.
Мисълта докара усмивка на устните му. Той се обърна, все още ухилен, и видя момичето.
Ми Фен беше коленичила точно пред вратата с глава, склонена почти до скута й, в очакване на разрешението му.
— Влизай — остро каза той, извърна се от нея и се отправи към огромните гардероби, заемащи едната стена на стаята. — Искам да ме облечеш, момиче.
Тя беше прислужница на брат му, наследена от баща им. В огледалата на гардероба видя колебанието й и пак я погледна.
— Е, момиче? Какво чакаш? Чу ме, нали?
Забеляза объркването й; видя как за момент лицето й се помрачи, преди да наведе глава и да тръгне към него.
Рязко се извърна:
— Как е жилото ти, Малка Пчела? Добре ли служеше на баща ми?
Отново забеляза движението на лицето й; несигурност, може би дори намек за неодобрение. Е, коя си мислеше, че е тя? Беше слугиня, която е тук, за да го обслужва, а не дъщеря на танг.
Тя навлажни устни и проговори с ниско наведена глава и отвърнати очи:
— Какво желаете да облечете, господарю?
— Ти какво ще предложиш? — попита, докато я изучаваше по-внимателно; забеляза колко добре е оформена, колко крехка е фигурата й. — Какво обличаше баща ми за Съвета?
Тя вдигна поглед към него, после бързо извърна очи, очевидно удивена от това, което ставаше.
— Простете ми, принц Со-леян, но аз съм прислужница на танга. Сигурно…
Той й изкрещя — това я накара да подскочи.
— Млъкни, момиче! Ще правиш каквото ти кажа или изобщо няма да правиш нищо, разбра ли ме?
Тя преглътна, после кимна с глава.
— Добре. Тогава ми отговори. Какво обличаше баща ми за Съвета?
Тя се поклони, след това мина покрай него — главата й продължаваше да е наведена. След малко се обърна с дълга роба през едната си ръка.
— Сложи я на леглото да мога да я разгледам.
Наблюдаваше я как прекоси стаята, за да направи каквото й беше наредено, после се усмихна. Да, старецът бе случил с тази. Можеше да си представи как момичето е пропълзявало пътя, докато го вдигне на дъртия. Много нощи бе топлила леглото му, той беше сигурен в това.
Тя се извърна от него, за да простре тежката официална роба. Той се приближи иззад нея, после се наведе и вдигна дрехата й за подгъва, разкривайки задника и долната част на гърба й. Тя замръзна.
— Преди не ми отговори — каза той. — Попитах те…
— Чух ви, ваше превъзходителство.
Тонът й беше по-остър, отколкото трябваше. Нахален. Той почувства как го залива внезапен пристъп на гняв.
— Протегни ръце — заповяда той с внезапно изстинал глас. — Наведи се напред и простри ръце пред себе си.
Тя бавно изпълни нареждането.
— Добре — рече той. — Сега стой така.
За момент излезе на балкона, после се върна, носейки пръчка, която беше отчупил от бамбука. Беше дълга колкото ръката му и дебела като средния му пръст. Замахна във въздуха веднъж, после втори път, доволен от звука, който тя издаваше, после се обърна и погледна към нея.
— Аз не съм баща ми, Ми Фен. Нито пък брат ми, ако става дума. Те бяха слаби мъже. Имаха слаби идеи. Но аз не съм такъв. По-силен съм от тях. Много по-силен. И няма да търпя нахалството на онези под мене.
Приближи се, измервайки разстоянието между себе си и момичето, после силно стовари пръчката върху задника й.
Тя извика несъзнателно, под удара цялото й тяло се напрегна.
— Е? — обади се той, сякаш имаше нещо, което тя трябва да каже — някакво извинение или дума, която да го смекчи. Но Малка Пчела мълчеше, тялото й се извиваше срещу него, предизвикателно очакващо. Той потрепери, вбесен от мълчанието й, и заудря — отново и отново — като стоварваше пръчката диво, нетърпеливо, докато с тръпка я хвърли настрани.
— Стани — безизразно каза той. — Стани. Искам да бъда облечен.
Фей Йен лежеше, главата на Юан почиваше между гърдите й, ръцете й бяха леко отпуснати върху гърба му, докато пръстите й едва докосваха тялото му. Той спеше, изтощен от последния пристъп на любов, мекото му издишване топлеше кожата й. Беше почти обяд и спалнята беше изпълнена със светлината, идваща от градината. Ако извърнеше глава, тя можеше да види клена до пътеката, по която толкова отдавна се бяха разхождали.
