Тя въздъхна и се обърна, за да разгледа добре оформената му глава. Изминалата нощ беше сладка; много по-сладка, отколкото някога си бе представяла. Мислеше си за това, което бяха правили, и кръвта й се сгорещи. Беше си се представяла като известната наложница Ян Куей Фей, отпусната в прегръдките на великия танг император Мин Хуан и в момента на облаците и дъжда се беше отнесла.
Син! Бъдещ танг! Щеше да го роди от тези слабини. И той щеше да стане император. Син на небето.
Тя потръпна, изпълнена от тази мисъл, след това го усети как се притиска към нея.
— Какво има? — попита той сънливо.
Ръцете й галеха гърба му, милваха шията му.
— Мисля си колко беше тежко преди миналата нощ. Колко е трудно да бъдеш сама.
Той леко повдигна глава, после отново се отпусна назад.
— Да — думите му бяха по-малко сънливи отпреди. — Мога да го разбера.
За момент замълча, тялото му бе съвсем леко до нейното, после се надигна на ръце и погледна към нея със сериозно лице.
— Как беше? Всички онези години преди миналата нощ. Колко тежко беше?
Тя гледаше настрана.
— Беше като смърт. Сякаш не Хан, а аз бях умряла през онзи ден. — Вдигна глава към него — страшна, почти предизвикателна. — Аз съм жена, Юан, с женски апетити. — Преглътна. — О, ти просто не знаеш… — За още един момент лицето й се втвърди от миналата горчилка, после омекна и на устните и в очите й се настани усмивка. — Но сега пак съм жива. И ти ме върна обратно към живота. Моят принц. Моята любов…
Опита се отново да го придърпа надолу, но той се отдръпна, коленичил между краката й с наведена глава.
— Прости ми, любов моя, но съм изчерпан. Наистина. — Той се засмя извинително, после отново срещна погледа й. — Довечера, обещавам ти, отново ще бъда тигър. Но сега трябва да се обличам. Съветът…
Извърна се да погледна таймера до леглото, след това рязко седна изправен.
— Богове! И ти ме остави да спя! — Отдръпна се от нея и стъпи на голия под — гол, оглеждащ се уплашено. — Ще закъснея! Къде е Нан Хо? Защо не ме е събудил?
Тя се засмя и се протегна, после посегна надолу и придърпа чаршафите до врата си.
— Аз го отпратих. Ако закъснееш, поне този път ще те извинят. Освен това имаше нужда от сън.
— Но, Фей Йен… — после се засмя, неспособен да й се разсърди. Беше красива и да, той имаше нужда от сън. И още нещо: поне този път щяха да му простят. Дори при това положение…
Обърна й гръб.
— Добре. Но сега трябва да се облека.
Беше на половината път към вратата, когато тя го повика.
— Ли Юан! Моля те! Не разбираш! Аз ще те облека!
Той се извърна. Тя бе слязла от леглото и идваше към него.
— Ти? — той поклати глава. — Не, любов моя. Такава работа не отговаря на положението ти. Нека да извикам прислужничките.
Тя се засмя, после обви врата му с ръце.
— Няма да направиш такова нещо, принце мой.
При тези думи той усети през него да пробягва слаба тръпка.
— Но аз… — Целувката й го укроти. Той слабо склони глава. — Както желаеш.
Тя се усмихна.
— Хубаво. Но първо трябва да те изкъпя. В края на краищата не можеш да отидеш в Съвета, миришейки като дом на удоволствията.
Той се засмя несигурно, после, като видя как му се усмихва и тя, усети несигурността да пада от него. Беше невъзможно да й се сърди дори когато думите бяха грешно подбрани, защото и това беше част от чара й — острото удоволствие. Тя изглеждаше като порцелан, но в мрака беше огън; черни крила от огън, плющящи диво над него.
Когато той излезе, тя се огледа из стаята.
Беше странно женствена стая, не приличаше на стаите на братята й. Нямаше седла, нито холограми на бойни оръжия. На тяхно място стояха красиви керамични съдове, в които растяха най-изключителните миниатюрни дървета и храсти. А вместо тежки мъжки цветове всичко беше в по-меки тонове, деликатно подбрани, за да допълнят цветовете на градината отвън. Погледна и себе си, доволна от това, което вижда, после прекоси стаята и седна зад бюрото.
Положи лявата си ръка върху широката му повърхност, след това я вдигна изненадана. Близна малките песъчинки, залепнали по дланта й, и разбра. Естествено. Той беше писал.
Стана, после се върна при леглото и взе спалния му халат. Хрумна й да го облече, напъха ръце в ръкавите и завърза тънкия колан около кръста си. Беше й твърде голям, но въпреки това се почувства някак си в правото си да го носи. Засмя се, след това седна на леглото и бръкна в джоба, за да извади сгънатия лист хартия.
Прочете го. Два пъти, после — и още веднъж.
Стихотворение. За нея? Така трябваше да е. Тя потръпна, след това грижливо прокара върха на езика си по горните си зъби.
Да. Сега можеше да го види: щеше да бъде всичко за него. Крайно необходима. Негова съпруга. Във всичко негова съпруга.
