Счупеното колело полностью

— Какво има, канцлер Хун?

Хун Миен-ло държеше главата си сведена.

— Става въпрос за брат ви, ваше превъзходителство. Той е мъртъв.

— Мъртъв? Как?

— Той… се самоуби. Този следобед. Един час преди да се върнете.

Ван Со-леян постави чашата обратно на масата и седна, главата му почиваше почти лениво на облегалката на високия стол.

— Колко удобно от негова страна.

Хун Миен-ло вдигна поглед, после бързо се взря пак надолу.

— И не само това, но и арсеналът на Ли Шай Тун в Хелмщат е бил атакуван този следобед. От Пин Тяо. Отнесли са голямо количество оръжия.

Ван Со-леян огледа сгънатото в поклон тяло на канцлера, очите му се присвиха.

— Добре. Тогава искам среща с тях. Канцлерът рязко погледна нагоре.

— С Пин Тяо? Но това е невъзможно, чие хсия…

Ван Со-леян се взря студено в него.

— Невъзможно?

Когато отново проговори, гласът на Хун беше по-тих, по-покорен отпреди.

— Ще бъде… трудно. Но ще се опитам, чие хсия.

Ван Со-леян се наведе напред и отново вдигна чашата си.

— Гледай да го направиш, Хун Миен-ло, защото има и други, точно толкова жадни за власт, колкото си и ти. Може би не толкова талантливи, но пък какво е талантът, ако човек е мъртъв?

Хун Миен-ло вдигна поглед, за миг очите му срещнаха тези на новия танг — там видя твърд, студен проблясък на задоволство. След това се поклони ниско и се оттегли.

Као Чен стоеше в коридора пред временната морга, челото му беше притиснато към стената, подпираше се на лявата си ръка. Не беше си помислял, че още може да бъде засегнат — бе си мислил, че е привикнал с най-лошото, което човекът може да стори на себеподобните си — но гледката на осакатените трупове дълбоко го беше разстроила. Особено по-младите.

— Копелетата… — тихо произнесе той. Нямаше нужда. Можеха да ги вържат и да ги оставят. Със сигурност са взели онова, което им е било необходимо. Но да убият всичките си пленници. Той потръпна. Приличаше на другата история със заложници — младото семейство на капитан Сандърс. И тях нямаше нужда да ги убиват.

Усети втора вълна от гадене да се надига от тъмнината вътре в него и стисна зъби срещу болката и гнева, който изпитваше.

— Добре ли сте, сър?

Сержантът му, с десет години по-възрастен от Чен хун мао, стоеше на разстояние няколко крачки с леко наведена глава, загрижен, но и объркан от поведението на офицера си. Бяха го прикрепили към Као Чен само преди десет дни и това беше първият път, когато бяха излезли заедно на операция.

— Видяхте ли ги? Сержантът се намръщи.

— Сър?

— Мъртвите. Повечето от тях кадети. Едва излезли от юношеството. Продължих да мисля за сина си.

Мъжът кимна.

— Пин Тяо са боклуци, сър. Измет.

— Да… — Чен си пое въздух, после се изправи. — Е… да тръгваме. Искам да погледна и техните мъртъвци, преди да докладвам.

— Сър.

Чен остави сержанта си да води, но беше видял съмнението в очите на човека. Това оглеждане на мъртвите му беше много странно — без съмнение предишните му офицери не се бяха затруднявали с подобни неща — но Чен знаеше какво прави. Толонен беше завербувал Кар и него, защото те понасяха подобна болка. Забелязваха онова, което другите пропускаха. Особено Кар. А той се бе учил от Кар. Беше научен да вижда дребния детайл — онази улика, която променяше цялата картина на събитията.

— Ето тук, сър.

Сержантът застана мирно пред вратата с наведена глава. Чен влезе вътре. Тук нещата бяха различни, по-подредени, труповете лежаха в четири прави редици върху подпрени на магарета маси. И за разлика от другото място тук телата бяха цели. Тези хора бяха загинали в битка: не бяха връзвани и кълцани.

Мина покрай първата редица, спираше се тук и там, за да смъкне покриващите телата чаршафи и да погледне лице, ръка; сега се мръщеше на себе си, чувството му за „грешка“ растеше с всеки изминал момент. Накрая, в началото на редицата, спря до едно от телата и се взря в него. В мъртвеца имаше нещо странно — нещо, което не можеше точно да определи.

Поклати глава. Не, представяше си го. Но после, когато тръгна да се отдалечава, осъзна какво е. Косата. Приближи се и вдигна главата между дланите си, за да я разгледа. Да, в това нямаше съмнение, косата на мъртвия беше подстригана като на войник. Бързо премина по редицата, проверявайки и другите тела. Повечето от тях носеха обичайната къса коса — подстрижки, характерни за долните нива, — но имаше петима със същата военна подстрижка — коса, скъсена почти брутално зад ушите и на тила.

— Сержант!

Мъжът веднага се появи на вратата.

— Донеси ми комуникатор. С визуална връзка.

— Сър!