Счупеното колело полностью

Чуан Лян извърна очи, ветрилото й спря насред бавния си ход, след това се раздвижи отново с капризно трептене, сякаш обозначаващо някакво вътрешно напрежение. Това беше стара игра и тя се наслаждаваше на преструвката; не можеше да сбърка начина, по който пулсът й се ускоряваше, когато той я погледнеше така. Беше хищен поглед. А очите му — бяха толкова сини. Когато я погледнеше, сякаш самото небе се взираше през тези очи. Тя потръпна. Беше толкова различен от съпруга й. Толкова жив. Толкова силен.

Погледна го пак.

— Чуан Мин е в кабинета си. Къде другаде би могъл да бъде в този час?

— Помислих си, че може би ще е тук. Ако аз бях на негово място…

Очите му завършиха изречението вместо него. Тя забеляза как той се взира в гърдите й, в бледата им плът, подаваща се измежду пластовете коприна, и усети лека тръпка надолу по гърба си. Той я желаеше. Сега го знаеше. Но нямаше да му позволи да я има веднага. Играта трябваше да се играе — в това беше половината от удоволствието.

Отпусна се на лакът, остави настрана ветрилото си, после се протегна да докосне единствената орхидея в косата си.

— Чуан Мин е истински лао куан, „велик чиновник“. Но в леглото… — Тя се засмя меко и пак извърна очи към него. — Е, да кажем, че е хсяо джен, а? Дребосък.

Когато той се засмя, се показаха зъбите му. Такива силни, бели, съвършени зъби.

Приближи се, след това седна на ръба на леглото, а ръката му нежно се отпусна върху глезена й.

— А ти си уморена от дребосъци?

За момент тя се взря в ръката му, докосването му я прониза, после пак вдигна очи към него, а дъхът й неочаквано заседна в гърлото й. Не ставаше така, както го бе планирала.

— Аз… — Но топлият му смях, малките движения на пръстите му по крака й я разсейваха. След малко и тя си позволи да се разсмее, след това се наведе напред и покри ръката му със своята. Изглеждаше толкова малка и деликатна до неговата, тъмномаслинената й кожа силно контрастираше с белотата му.

Преплете пръсти с неговите и срещна погледа му.

— Имам подарък за теб.

— Подарък?

— Подарък за първата среща.

Той се засмя.

— Но ние сме се срещали често, фу джен Чуан.

— Лян… — меко каза тя — мразеше формалността на неговото „мадам“, дори и когато очите му издаваха, че я дразни. — Тук трябва да ме наричаш Лян.

Неочаквано той я дръпна по-близо до себе си, дясната му ръка се уви нежно, но твърдо около врата й, после се наведе напред, целувайки веждите й, носа й.

— Както желаеш, мой малък лотос…

Очите й се вдигнаха към него — широки, уплашени за миг от силата в него — след това тя се загледа настрани, засмя се, за да прикрие моментната грешка; надяваше се той да е успял да види през нея, в нея.

— Сладка Флейта! — извика тя тихо, погледът й мина покрай него, след това пак се върна върху му и тя отново се усмихна. — Донеси подаръка на чун цу.

Леко опря ръка о гърдите му, после се изправи, мина покрай него, но остави ръката си да мине през косата му и след това да се отпусне на рамото му, поддържайки контакта помежду им, усещайки слаба вътрешна тръпка, когато той положи ръка върху малкия й гръб.

Сладка Флейта беше нейна муй цай, млада петнайсетгодишна красавица, която съпругът й бе подарил за последния й рожден ден. Сега тя смирено се приближи към тях със сведена глава, като носеше подаръка пред себе си.

Чуан Лян усети как младият офицер се премества на леглото зад нея, очевидно заинтересуван от това, което му е купила, после, след като освободи момичето, се обърна с лице към него и коленичи, за да му поднесе подаръка с наведена глава.

Усмивката му разкри какво удоволствие му доставя раболепната й поза. След това, едва-едва кимнал с глава, той започна да разопакова подаръка. Остави светлочервената панделка да падне, после я погледна.

— Какво е това?

— Е, не е една от Петте класики…

Седна до него на леглото и разгърна първата страница, след това го погледна в лицето, за да види още веднъж колко е доволен.

— Богове… — каза той тихо, после се засмя. Тих, но зъл смях. — Какво е това?

Тя се наведе към него и след като го целуна по тила, прошепна в ухото му:

— Това е Чин пин мей, „Златният лотос“. Помислих си, че може да ти хареса.

Видя пръстите му да проследяват очертанията на античната илюстрация, да спират там, където двете тела се срещат в най-интимната от прегръдките. После бавно извърна глава и я погледна.

— А аз не съм ти донесъл нищо…

— Не — каза тя, затвори книгата, а после го придърпа над себе си, робата й се разтвори. — Грешиш, Ханс Еберт. Донесъл си ми себе си.

Звучеше осмата камбана, когато се събраха в кабинета на Ноченци на върха на Бременската крепост. Освен Ноченци присъстваха тринайсет от членовете на Генералния щаб, всеки — с чин от капитан нагоре. Еберт беше сред първите пристигнали, известен от своя капитан, Одън, че нещо се е раздвижило.

Лицето на Ноченци беше мрачно. Срещата започна и той незабавно се насочи към основното.