Счупеното колело полностью

Докато чакаше, премина отново покрай редицата и разгледа мъжете, които беше отвил. Като се вглеждаше сега, откри и други различия. Ноктите им бяха поддържани, ръцете — меки, незагрубели. Всички, естествено, бяха хун мао, но определен тип. Всички имаха онези сиво-сини очи и изсечени черти, характерни за хората, вербувани от сигурността. Да, колкото повече се вглеждаше в тях, толкова по-добре можеше да си ги представи в униформа. Но беше ли прав? И ако да, какво означаваше това? Бяха ли започнали Пин Тяо да привличат подобни типове или пък беше нещо по-лошо от това?

Сержантът се върна, подаде му комуникатора, после застана встрани и се загледа, докато Чен повдигаше клепачите на един труп с палеца си и нагласяше лещите на машината над окото, препредавайки искане за идентификация към Централните архиви.

Получи отговора си почти веднага. Имаше шест „подобия“, които приблизително съвпадаха с ретината, но само едно от пълните физически описания подхождаше на мъртвеца. Беше, както си бе помислил Чен: бивш служител от сигурността.

Чен премина по редицата и провери останалите. Историята беше същата: всичките петима бяха служили в силите за сигурност по едно и също време. И никого от тях не бяха виждали от няколко години. Което означаваше, че или са били долу в Мрежата, или — извън Града. Но какво означаваше това? Чен натисна бутона да запише индивидуалните номера на досиетата им, после остави комуникатора настрани и се замисли, облегнал се на едно от магаретата.

— Какво има, сър?

Чен вдигна поглед.

— О, в края на краищата нищо. Помислих си, че познавам този мъж, но съм сбъркал. Все пак тук приключихме. Ако приключат тук, тогава ми рапортувайте в четири часа. Генералът ще иска пълен доклад преди края на деня.

— Сър!

Отново сам, Чен бавно премина покрай редиците и хвърли по един последен поглед към всеки от петимата мъже. Като останалите мъртъвци и те носеха символа на Пин Тяо — стилизирана риба — около врата си и бяха облечени в простите дрехи на Пин Тяо. Но тези не бяха обикновени терористи.

Ето защо беше излъгал сержанта. Защото ако нещата стояха така, както си мислеше, не можеше да има доверие на никого.

Не. За известно време щеше да го запази само за себе си, а междувременно щеше да научи всичко, което може, за мъртвите: да открие къде, в кой гарнизон са били и под чие командване са служили.

Като че ли вече не знаеше. Сякаш не можеше да предположи чие име щеше да изплува на повърхността, след като погледнеше досиетата им.

Нан Хо, вътрешният шамбелан на Ли Юан, слезе от носилката и, след като се поклони на Великия майстор на палата, се изкачи по античните каменни стъпала, които водеха към входа на летния дворец.

Най-горе спря и се обърна, за да погледне през руините към стария град Чин Тао. Зад него заливът Чао Чу представляваше дълбок син кобалт, неясната сиво-зелена форма на Лао Шан пробиваше небето на три ли височина. На хиляда ли на изток се намираше Корея, а зад нея — необитаемите японски острови.

Беше минала година, откакто за последно беше идвал на това място — година и два дена, за да бъдем точни — но оттам, където стоеше, не виждаше нещо да се е променило. За момичетата му обаче тази година се бе оказала дълга и трудна: година на изгнание от Тонджиян и от принца, когото обичаха.

Въздъхна и се обърна обратно, за да последва Великия майстор. Този беше най-малкият от летните дворци на танга и бе останал неизползван от дните на прапрадядото. Сега го пазеха само по стар навик; прислугата, състояща се от петдесет и шест човека, беше незасегната от нуждите на господарите си.

Такъв срам, помисли си той, докато си проправяше път през приятно засенчените коридори към вътрешността. Сега разбра защо. Тук беше опасно. Мястото беше твърде открито, твърде трудно да се защитава срещу атака. Докато Тонджиян…

Засмя се. Самата идея да се атакува Тонджиян!

Великият майстор забави крачка и се обърна с нисък поклон.

— Има ли нещо, майстор Нан?

— Нищо — отговори Нан Хо, като върна поклона. — Просто си мислех за последния път, когато бях тук. За щурците в градината.

— А… — Великият майстор вдигна поглед, клепачите веднага се спуснаха, след това се обърна и продължи бавно да се тътри.

Двете момичета чакаха в Голямата оранжерия, коленичили на плочките до басейна с наведени глави.

Той освободи Великия майстор, преди да забърза и да помогне на момичетата да се изправят, обгърнал всяко с една ръка, притискайки ги плътно към себе си, забравил разликата в положението им, която ги разделяше.

— Скъпите ми! — едва произнесе той с преизпълнено сърце. — Красавиците ми! Как живяхте?

Перлено Сърце отговори и за двете:

— О, майстор Нан… толкова е хубаво, че ви виждаме! Бяхме толкова самотни тук!

Той въздъхна дълбоко.

— Тихо, котенцата ми. Сега тихо, спрете да плачете. Имам новини за вас. Добри новини. Напускате това място. След две седмици.