Счупеното колело полностью

Той се отправи към вратата, после се обърна, погледна я, свита там, на леглото.

— Ще ме пипнеш? — сведе поглед със смях, след това отново се взря в нея с внезапно втвърдено лице, безкомпромисен. — Ти ще ме пипнеш? — Поклати глава, после се разсмя — жесток, презрителен смях. — Върви да го духаш на мъжа си!

Два часа по-късно Клаус Щефан Еберт, шеф на „Джен Син“ стоеше на парадното стълбище на фамилното си имение с протегната широка ръка към стария си приятел Толонен. За над петдесетте години, откакто Еберт го познаваше, маршалът се беше превърнал в сивокос старец със сковани маниери, униформата му бе станала негова втора кожа, но си оставаше приятелят от неговото юношество.

Двамата мъже се прегърнаха, топлината на поздрава им преодоля официалността на случая. Това беше повече от политика. Усмихнаха се един на друг и се затупаха по гърба.

— Радвам се — каза Толонен; в очите му напираха сълзи.

— И аз — отговори Еберт, все още хванал ръката му, с широка усмивка на лицето. — Това е ден, който ще се запомни, Кнут. Наистина ще се запомни.

Джелка стоеше в подножието на стълбите, високо, стройно като върба четиринайсетгодишно момиче с дълга, права, пепеляворуса коса и красиви сини очи. Вече не беше дете. Превръщаше се в жена.

Еберт се усмихна и кимна. Тя щеше да е идеалната съпруга за сина му.

Синът му, Ханс, стоеше зад него на върха на стълбището, висок, двайсет и осемгодишен, с широки рамене, но гъвкав в тялото. Онези, които диктуваха вкуса Горе, го смятаха за изключително красив, а като наследник на огромната империя „Джен Син“ се котираше като най-привлекателния свободен мъж в Град Европа.

Ханс едва погледна към бъдещата си съпруга. За това имаше достатъчно време. Стоеше там отпуснат, униформата му — безупречна, късата му руса коса — фризирана модно на двойна опашка. Наблюдаваше прегръдката на двамата мъже и разпознаваше значението на всичко това, ролята си в него. Маршалът му беше като втори баща, негов командващ офицер.

Беше идеалният брак. Стратегически това трябваше да се направи, и когато баща му го бе предложил преди десет години, той веднага се съгласи.

Докато стоеше там, си представяше властта, която един ден ще притежава; не само като син на баща си, но и като командир на силите на танга. Имаше мечти. Мечти, които не можеше да сподели. И те започваха оттук.

Погледна към предопределената му — дете. Тя го изучаваше: гледаше го с критични очи, сякаш за да го отблъсне. Хвърли й поглед, после се отпусна.

Огледа я отгоре до долу. Имаше неоформената фигура на момиче. Достатъчно хубаво, но не жена. Не и тълпата жени, които познаваше, във всеки случай.

Усмихна се и извърна поглед. Все още можеше да уреди нещата. Да направи живота си приятен. В края на краищата една съпруга не беше тъмничар.

Влязоха вътре, Джелка беше свела глава, бузите й пламтяха, докато договорите бяха представени и парафирани от всички страни.

Той въздъхна, после се поизправи и погледна през масата към нея. След три години щеше да бъде неин съпруг. Три години. Но кой знаеше какво щеше да се случи до тогава? Ами момичето? След три години щеше да е на седемнайсет. Отново се усмихна, спомняйки си муй цай. „А ти, малката ми? — зачуди се, докато поглеждаше към дъщерята на маршала. — Каква ще бъдеш през първата ни брачна нощ? Фригиден, нервен тип ли си или в слабините ти има огън?“ Усмивката му се разшири, видя как тя отвърна очи, червенината по шията й се засили. „Да, добре, ще видим. И дори да се окажеш разочарование, ще има други — много други — да подслаждат нощите ми.“

А междувременно може би щеше да купи муй цай. В края на краищата не всяка жена можеше да прави любов по такъв начин. Обърна се, пое предложената от маршала ръка, усмихна се буйно на двамата мъже. Да, щеше да купи муй цай. И след това, когато страстите й се охладят, ще отиде отново да види мадам Чуан и да възстанови връзката си с нея.

Джелка седеше до баща си, отпиваше от чашата ча и осъзнаваше душното изобилие в стаята. Огледа се, усети се несигурна — това нямаше нищо общо със собственото й положение.

Потръпна и сведе поглед. Семейство Еберт парадираха със състоянието си — демонстрация, която намираше за твърде безвкусна. Претрупани вази Мин стояха върху ужасни поставки: тежки, брутални неща в ярки цветове. По стените на странно оформената стая висяха огромни платна в тежки позлатени рамки, картините бяха тъмни, намекваха за кръв.

Отсреща й двете сестри на Ханс се бяха вторачили в нея, по-младата — с година и нещо по-стара от Джелка, по-възрастната — в началото на двайсетте. Опита се да не гледа към тях — знаеше, че в нея виждат само съперница. По-объркващо беше създанието, което им сервираше: приличащо на коза творение, израсло във ваните на „Джен Син“. Потръпна, когато розовият поглед срещна собствения й и с дълбок, но безчувствен глас попита дали би желала още ча. Погледна към карикатурната трипръста ръка и поклати глава, забелязвайки фината коприна на маншетите, стилната кройка на панталоните.